Няма продукти в количката Ви!
Продукти Актуализиране на количката
Shop Menu
Pin It

Човешките папиломни вируси са едни от най-често срещаните вируси в днешно време, като се предполага, че над 60 % от женското население са имали тази инфекция, като в повечето случаи тя е преходна.

Точната честота на гениталната инфекция с човешки папилома вирус (HPV) трудно може да бъде определена.

Човешките папиломни вируси заедно с полиомавирусите се класифицират в семейство Papovaviridae. Това са ДНК вируси, които засягат плоските и метапластични епителни клетки. Съществуват над 200 различни HPV генотипа, от които над 50 % могат да засегнат гениталния тракт при човека.

В момента се смята, че инфекцията с хюман папилома вирус (Human Papilloma Virus) представлява най-разпространеното полово предавано заболяване по света, като се предлага, че броят на засегнатите надвишава 300 млн. души.

Голямо внимание се обръща на този вид вируси, тъй като те имат огромна онкогенна значимост, като условно те могат да бъдат разделени в две основни групи. Първата група се характеризира с типове, които предизвикват доброкачествени кожно лигавични изменения (предимно типовете 6 и 11 - аногенитални брадавици), а втората група се свързва с възможност за предизвикване на предракови и ракови изменения (предимно типовете 16 и 18 - предракови и ракови изменения на маточната шийка).

Гениталната папиломна инфекция е резултат от полов контакт с инфектиран партньор, като трябва да се има предвид, че употребата на кондом невинаги може да предпази от възникване на инфекцията.

Папиломната инфекция, която засяга гениталиите, води до пролиферация на епителните клетки от всички засегнати епителни слоеве, вследствие на което се образуват лезии, които могат да имат различен изглед в зависимост от локализацията си и посоката си на растеж - екзофитни, плоски или ендофитни. Най-често лезиите са плоски, а най-рядко екзофитни.

Клиничната картина при наличие на инфекция с хюман папилома вирус (HPV) се изразява в наличие на изменения в областта на вулвата, ануса, перинеума, влагалището и маточната шийка. Измененията могат да бъдат доброкачествени или злокачествени, като клиничната симптоматика е бедна.

Най-често пациентите се обръщат към лекарска помощ при установяване на брадавицовидни изменения в областта на външните полови органи.

За поставянето на диагнозата голямо значение се отдава на анамнезата, клиничната картина, гинекологичния преглед, извършването на цитологично изследване, колпоскопия, биопсично изследване. В последните години се използват молекулярни биологични методи за откриването на вирусната ДНК и РНК.

Лечението при наличие на инфекция с човешки папиломен вирус (HPV) не е лесна задача, въпреки че в днешно време има различни ваксини и се разработват антивирусни препарати. То може да включва приложение на медикаментозни средства, използване на физикални или хирургични методи с цел деструкция на лезиите, предизвикани от вируса.

 

Pin It
Pin It

Едно от неизбежните неща, съпътстващо състезателния живот и тренировките, са спортните травми, наричани общо с термина - спортен травматизъм. Няма активно спортуващ човек, който да не се е сблъсквал с някакъв вид травма и да не се е борил с неприятните последствията от нея. Към спортния травматизъм се отнасят всички травми, които са получени по време на упражнения, тренировка или състезание, вследствие на някакъв вид двигателна активност. Спортните травми са голям проблем както за професионалния спорт, така и за трениращите през свободното си време хора, като тенденцията е броя им да се увеличава. Съществуват някои характерни особености на спортния травматизъм, които го отличават от другите видове травматизъм:

Има характерна локализация - Най-засегнати  са долните крайници, а значително по-малко са травмите на горните крайници и главата. Най-редки са травмите по тялото. Най-често се травмират  ставите и то главно на долните крайници, като 50% от всички увреждания се падат на колянната става. Локализацията на травмите зависи от вида спорт и неговата травматичност.

Травмите са относително леки - 90% от травмите са сравнително леки и не изискват прекъсване на спортните заниманията за повече от 5 дни. Около 9% се падат на средните по тежест травми и само около 1% на тежките травми, като фрактури, тежки навяхвания, мозъчни увреждания и др.

Зависи от вида спорт - Някои спортове са водят като високотравматични, като при тях травмите са значително по-серозни. Такива са всички спортове, при които се развива висока скорост, като автомобилизъм, мотоциклетизъм, ски спускане и различни екстремни спортове. Освен тях към високорисковите спортове се причисляват спортове, при които има силни сблъсъци или удари, като  бокс, борба, джудо, хокей футбол и др. С умерен травматизъм са всички спортни игри като волейбол, тенис и бяганията в леката атлетика.

Според начина на възникване и протичане спортните травми се разделят на два основни вида  - остри и хронични. Макар да има и други критерии за класифициране, този е един от най-важните, защото начина на получаване и протичане на травмите е пряко свързан тяхното лечение. Най-големият проблем за спорта се хроничните травми, защото те се поддават по-трудно на лечение и са причина за дълго отсъствие на спортистите от терена.

Острите травми възникват внезапно и спонтанно, като причината за тях е моментно голямо натоварване, надминаващо издръжливостта на структурите на опорно-двигателния апарат. За най-тежки остри травми в спорта се считат счупванията на костите и черепно-мозъчните травми.

Към острите травми се отнасят:

Рани
Натъртване (контузия)
Разтежение
Скъсване, разкъсване (руптура)
Навяхване на става (дисторзио)
Изкълчване (луксация)
Счупване (фрактура)
Сътресение (комоцио)
Хроничните травми (микротравми) се получават постепенно във времето, вследствие на системно пренатоварване, еднообразни повтарящи се движения или неправилно лечение на остри травми.  Причината за тях е, че при всяко физическо натоварване в тъканите се получават микротравми и увреждания, които водят до локално възпаление. Ако това възпаление не се излекува, а се задържи във времето, то се задълбочава и се стига до хроничен дегенеративен процес в тъканите. Хроничните травми са много трудни за лечение и често след период на затишие се появяват отново. Така спортистите веднъж получили хронична травма, могат да страдат от нея много дълго време.  Най-честите хронични заболявания на опорнодвигателния апарат при спортистите са :

Тендинити
Тендовагинити
Бурзити
Миозити
Инсерционити - тенис лакът
Периартрити
Периостити
Хонрози


Pin It
Pin It

Според световната здравна организация (СЗО) разстройството представлява изхождане на три или повече разхлабени или течни изпражнения на ден или по-често, отколкото е нормално за даден индивид. Диарията обикновено е симптом на стомашно-чревни инфекции, които могат да бъдат причинени от различни бактериални, вирусни или паразитни организми. Инфекцията се разпространява чрез заразена храна или питейна вода, или от човек на човек при лоша лична хигиена.

Разстройството е често срещана причина за смърт в развиващите се страни и втората най-честа причина за детски смъртни случаи в световен мащаб. Острата диария се появява бързо и може да продължи от пет до десет дни. Хронично изхождане на редки изпражнения продължава най-малко 4 седмици и може да е признак на сериозно заболяване. Разстройството понякога е придружено от коремни спазми или повишена температура.

Чести изхождания с различна продължителност могат да доведат до обезводняване (дехидратация) и електролитен дисбаланс, което означава, че тялото се намира в недостиг на течности и соли (натрий, калий, хлориди), за да функционира правилно. Децата са по-податливи на усложнения, причинени от разстройство, защото при тях много по-малка загуба на течности води до дехидратация в сравнение с възрастните.

Приблизително 10 литра течности могат де се придвижат през тънкото черво за 24 часа. Това количество се образува от приетите храна и течности, и секрецията на различни ензими и секрети, необходими за нормалния процес на храносмилане. Тънките и дебелите черва имат способността да абсорбират дори още по-големи количества течност, когато функционират нормално. Тази нормална физиология на червата се осъществява благодарение на чревната инервация, която координира йонния транспорт в червата и чревния мотилитет. Ако един от тези механизми се наруши, може да настъпи диария.

Класификация на различните видове разстройство се прави в зависимост от механизмите на възникване и продължителността на симптомите.

Механизъм на възникване

В зависимост от механизма на възникване диариите могат да се разделят на:

осмотична диария - при този вид разстройство веществата, които се намират в червото, предизвикват повишено изтегляне на вода към чревния лумен. Този вид диария може да настъпи и при нарушената функция на червата, да реабсорбират течностите, които преминават през техния лумен. Причини за възникване на осмотична диария могат да бъдат малабсорбция (лактоза, сорбитол), малдигестия (например при заболявания на панкреаса), прием на осмотични лаксативи, прекален прием на витамин С или магнезий и други.
секреторна диария - при този вид разстройство се наблюдава преминаване на вода от чревната стена към чревния лумен. В този случай тялото губи основно вода и изпражненията обикновено стават големи по обем и воднисти. Причини за появата на секреторна диария най-често са инфекции - холера, салмонела, шигела и други. Холера токсинът стимулира секреция на аниони и по-скоро хлорни йони към лумена на червото. За да се възстанови електронният баланс, в лумена на червото преминават натриеви йони заедно с вода. Характерно за този вид диария е, че тя може да продължи дори след преустановяването приема на храна.
ексудативна диария - този вид разстройство се характеризира с наличието на кръв или гной в изпражненията. Състоянието може да се дължи на тежки инфекции, при които този вид разстройство се проявява като усложнение на секреторната диария. Неинфекциозни причини за поява на ексудативна диария могат да бъдат възпалителни заболявания на червата (болест на Крон, хроничен улцерозен колит и други), при които обширните възпаления на чревната стена компрометират способността на червата да абсорбират вода и да предотвратяват нейната загуба.
мотилитет-свързана диария - този вид разстройство се дължи на бързото преминаване на храната през чревния лумен (хипермотилитет). Ако храната се движи прекалено бързо през стомашно-чревния тракт, няма достатъчно време за абсорбиране на адекватно количество хранителни вещества и вода. Това състояние може да се дължи на ваготомия, инфекциозни агенти, синдром на дразнимото черво или диабетна невропатия. Базедовата болест може да доведе до хипермотилитет и появата на псевдодиария или истинска диария. Този вид диария може да се наблюдава и при пациенти, които са били подложени на чревна резекция.
възпалителна диария - този вид диария до голяма степен се припокрива с някои от горните видове. При нея се наблюдава възпаление на чревната лигавица, което води до пасивна загуба на течности, богати на протеини, както и до намалена способност на лигавицата за абсорбция на течности. Възпалителната диария може да се дължи на бактериални инфекции, вирусни инфекции, паразитни инфекции, туберкулоза, автоимунни заболявания, ракови образувания и други.
дизентерия - по принцип при наличието на видима кръв и слуз в изпражненията се говори за дизентерия, а не за диария. Кръвта е признак за нахлуване на микроорганизмите в чревната тъкан (стена). Дизентерия се наблюдава при инфекции с шигела и ентамеба хистолитика.

Продължителност на симптомите

В зависимост от продължителността на симптомите разстройството се разделя на остро и хронично. Необходимо е извършването на такава класификация на разстройствата, тъй като различните видове имат различни причинители и следователно изискват различен терапевтичен подход.

Остро разстройство - симптомите при тази форма на диария имат остро начало и продължават средно 5-7 дни, най-много 14 дни. Този вид разстройство се дължи най-често на хранителни отравяния, чревни инфекции (вирусни, бактериални), прием на лекарства, диетични грешки и други.
Хронично разстройство - симптомите при тази форма на диария се характеризират с продължителност над 4 седмици. Този вид разстройство може да има подмолно начало, но с течение на времето симптомите постепенно се засилват. Най-честите етиологични фактори за възникване на хронично разстройство са синдром на дразнимото черво, болест на Крон, хроничен улцерозен колит (ХУК), малабсорбция, ендокринни заболявания и други.

Най-честата причина за възникване на разстройство е инфекция - вирусна, бактериална или паразитна. Бактериите могат да предизвикат и остро хранително отравяне. Освен на инфекциозни причинители, диарията може да се дължи и на редица други фактори.

 Вирусен гастроентерит

Вирусен гастроентерит (вирусна инфекция на стомаха и тънките черва) е най-честата причина за остра диария в световен мащаб. Диарията обикновено трае само 48-72 часа. Обикновено разстройството не се съпровожда с изхождането на кръв или гной в изпражненията. Повишаването на температура е умерено. Вирусният гастроентерит може да бъде спорадичен (да засегне един човек) или епидемичен (засягащ група от хора). Спорадичната диария вероятно се предизвиква от различни вируси и се предполага, че се разпространява от човек на човек чрез контакт. Най-честата причина за епидемична диария е инфекция с вируси от семейство Caliciviruses. Те се предават чрез замърсена храна или при контакт от човек на човек. Най-честите причинители на вирусни диарии при деца са вируси от семейството на Rotavirus и Adenovirus.

Хранително отравяне

Хранително отравяне е заболяване, което се причинява от токсини, произвеждани от бактерии. Тези токсини причиняват коремни болки (крампи) и повръщане, повишена секреция на вода от тънките черва, което в крайна сметка води до диария. Някои видове бактерии произвеждат токсини, които се отделят в храната преди нейната консумация. Други бактерии произвеждат токсини в червата след консумация на заразената храна. Симптомите обикновено се появяват в рамките на няколко часа, когато хранителното отравяне се причинява от токсини, образувани в храната преди нейната консумация. При консумация на храна, заразена с бактерии, произвеждащи токсини в червата, симптомите се проявяват след по-дълъг период от време - 7-15 часа. Стафилококус ауреус е пример за бактерия, която произвежда токсини в храната преди нейната консумация. Клостридиум перфрингенс е пример за бактерия, която се размножава в храната (обикновено консервирани храни) и произвежда токсини едва при попадане в тънките черва след консумация на заразена храна.

Бактериален ентероколит

Бактериалният ентероколит се характеризира с признаци на възпаления (кръв или гной в изпражненията, повишена температура), коремна болка и диария. Campylobacter jejuni е най-често срещаната бактерия, която причинява остър ентероколит в САЩ. Други причинители на остър ентероколит могат да бъдат шигела, салмонела, ентеропатогенни ешерихия коли и други. Заразяването обикновено настъпва при консумация на заразена вода или ядене на замърсени храни, като зеленчуци, птиче месо и млечни продукти.

Пътническа диария

Пътническа диария е понятие, което отразява появата на разстройство при туристи, посещаващи чужди страни с топъл климат и ниска хигиена (части от Южна Америка, Африка и Азия). При консумация на замърсени храни, като плодове, зеленчуци, морски дарове, сурово месо, вода и други, тези индивиди могат да бъдат контаминирани с ентеротоксигенни ешерихия коли (ЕТЕС). Токсините, произведени от ЕТЕС, предизвикват внезапна поява на диария, коремни спазми, гадене, а понякога и повръщане. Тези симптоми обикновено се появяват 3-7 дни след пристигането в съответната държава и отшумяват в рамките на 3 дни. Понякога причинителите на пътническата диария могат да бъдат и други бактерии - шигела, кампилобактер и други. Разстройството, причинено от тези микроорганизми, продължава обикновено повече от 3 дни.

Паразитни инфекции

Паразитните инфекции не са сред най-честите причини за възникване на разстройство. Заразяването става при консумация на контаминирана храна или вода. Най-честите причинители на диария сред паразитите са Giardia lamblia, Ameba dysenterica и Cryptosporidium.

Лекарствено-индуцирана диария

Лекарствено-индуцираната диария е много честа, защото много лекарства могат да предизвикат диария. Този вид диария започва скоро след началото на приема на съответния медикамент. Лекарствените средства, които най-често причиняват диария, са антиациди и хранителни добавки, които съдържат магнезий. Други лекарства, които могат да доведат до появата на разстройство, са нестероидните противовъзпалителни средства, химиотерапевтици, антибиотици, антиаритмици и лекарства за високо кръвно налягане. Примери за конкретни лекарства, причиняващи разстройство, са мизопростол, хинидин, олсалазин, колхицин, метоклопрамид, цизаприд.

Малабсорбция
Малабсорбцията е състояние, което се характеризира с аномалии в усвояването на хранителни вещества през стомашно-чревния тракт. Това може да доведе до недохранване и други различни болестни прояви.

Малабсорбция на въглехидрати

Неспособността за храносмилане и усвояване на захари се нарича малабсорбция на въглехидрати. Една от най-добре изучените малабсорбции е тази на лактозата (съдържащ се в млякото въглехидрат). Състоянието се проявява с настъпване на разстройство след консумация на мляко или млечни продукти. Въпреки че лактозната непоносимост е една от най-често срещаните форми на малабсорбция, и други въглехидрати в храната могат да предизвикат малабсорбционен синдром. Това са фруктоза, сорбитол и други.

Малабсорбция на мазнини (липиди)

Неспособността за храносмилане или усвояване на липиди се нарича малабсорнция на мазнини. Тя може да възникне при намалена секреция на ензими от задстомашната жлеза, които са необходими за нормалното храносмилане на мазнини (например при панкреатит или рак на панкреаса) или от заболявания на лигавицата на тънкото черво, които пречат на усвояването на липиди (например при цьолиакия). Неусвоените мазнини навлизат в крайните отдели на тънките черва и в дебелото черво, където се преобразуват от бактериите в субстанции, предизвикващи усилена секреция на вода от тънкото и дебелото черво. В резултат на това се получават диарични изхождания.

 Болест на Крон

Болестта на Крон представлява възпалително заболяване на червата, което може да засегне всяка част от стомашно-чревния тракт от устата до ануса. Основните симптоми на заболяването са болки в корема, разстройство, повръщане и редица усложнения извън стомашно-чревния тракт, като кожни обриви, артрит, възпаление на очите, умора, липса на концентрация и други. Болестта на Крон е резултат от взаимодействието между фактори на околната среда, имунологични и бактериални фактори при генетично възприемчиви индивиди. Това води до хронично-възпалително заболяване, при което имунната система на организма атакува стомашно-чревния тракт.

Хроничен улцерозен колит (ХУК)

Хроничният улцерозен колит (ХУК) представлява възпалително заболяване на дебелото черво, което се характеризира с появата на характерни язви. Основният симптом на активно заболяване е наличието на постоянна диария, примесена с кръв. ХУК протича с периоди на изостряне и периоди на ремисия. Подобно на болестта на Крон, етиологията на хроничния улцерозен колит не е напълно изяснена. Състоянието се третира като автоимунно заболяване.

Синдром на дразнимото черво

Синдром на дразнимото черво представлява функционална причина за разстройство. Възпаление обикновено не се наблюдава в засегнатото черво. Причините за възникване на синдрома на дразнимото черво засега са неизвестни. Симптомите на синдрома могат да се влошат по време на стрес или менструация, но има малка вероятност тези фактори да са причина за възникване на състоянието.

 Рак на дебелото черво

Ракът на дебелото черво може да предизвика запек или диария. Ако ракът блокира преминаването на изпражненията, обикновено причинява запек. Понякога обаче се наблюдава повишена секреция на вода зад запушването и течностите могат да преминат покрай тумора и да се проявят като диарични изхождания. Диарията или запекът, причинени от рак на дебелото черво, настъпват прогресивно и се влошават с течение на времето.

Ендокринни заболявания

Някои ендокринни заболявания могат да бъдат причина за възникването на разстройство. Това са хипертиреоидизъм (хиперфункция на щитовидната жлеза), Адисонова болест (хиперфункция на надбъбречните жлези) и други.

Други причини

Други причини за възникване на диария могат да бъдат: консумация на дразнеща стомашно-чревния тракт храна, радиационна терапия при тумори, злоупотреба с лаксативи, злоупотреба с алкохол, апендицит, дивертикулит, противотуморна химиотерапия, предозиране с кофеин, психосоматични причини (тревожност, стрес, пристъп на паника) и други.

Основният симптом при разстройството е изхождането на три или повече разхлабени или течни изпражнения на ден, или по-често, отколкото е нормално за даден индивид. Изпражненията могат да бъдат с различен цвят в зависимост от наличието или отсъствието на патологични примеси.

Остро настъпилото разстройство се появява бързо, в рамките на няколко часа, и може да има продължителност от 2-3 до 10 дни. Хроничното разстройство се характеризира с продължителност най-малко 4 седмици.

В зависимост от причината за поява на диарията тя може да бъде съпроводена от болки в корема, повишена температура, липса на апетит, наличие на кръв и слуз в изпражненията, гадене, повръщане или подуване на корема, болки в мускулите, главоболие, редуването на запек с разстройство, отслабен пулс, тахикардия (учестен пулс), ректална болка и парене, виене на свят, умора, загуба на тегло и други.

Разстройството може да протече със и без усложнения. Усложнения настъпват при продължителна и тежка диария, както при деца, така и при възрастни. Дали ще настъпят усложнения или не, зависи и от причинителя на разстройството, общото състояние на болния преди появата на диария и прилагането на навременно лечение. Най-честите усложнения, които могат да настъпят вследствие на разстройство, са дехидратация и електролитни нарушения (хипокалиемия и хипонатриемия).

Дехидратация

Дехидратация настъпва, когато количеството течности, напускащи организма, е по-голямо от приетото количество течности. Дехидратацията може да се дефинира и като прекомерна загуба на течности от организма, с придружаващо нарушение на метаболитните процеси.

Съществуват 3 типа дехидратация - хипотонична или хипонатриемична (губят се основно електролити, най-вече натрий), хипертонична или хипернатриемична (губи се предимно вода) и изотонична или изонатриемична (еднаква загуба на вода и електролити). Много често, за описване на дехидратация, се използва и термина хиповолемия, макар че хиповолемия означава, в по-тесен смисъл, понижаване обема на кръвната плазма.

За предотвратяване настъпване на дехидратация е необходимо осигуряване на достатъчно количество течности на организма. При възрастни дневните нужди от вода варират от 2,5 л до 4 л и повече в зависимост от възраст, пол, тегло, физическа активност и атмосферни условия. При деца дневните нужди от вода са както следва:

деца под 10 кг - 100 мл/кг
деца между 10 и 20 кг - 1000 мл + 50 мл/кг за всеки кг над 10 кг
деца над 20 кг - 1500 мл + 20 мл/кг за всеки кг над 20 кг
Симптомите на дехидратация включват главоболие, хипотония, замайване, жажда, делир, суха кожа, намалена диуреза, потъмняване на урината, хлътнала фонтанела (при кърмачета), отслабен пулс. Кръвните изследвания могат да сочат хемоконцентрация (повишен хематокрит) и хипералбуминемия. Тежката дехидратация може да доведе до кома и хиповолемичен шок.

Тежестта на дехидратация при деца може да се изчисли чрез понижаването на телесната маса от загубата на течности. За лека дехидратация се счита загуба на по-малко от 3% от телесната маса; умерената дехидратация се характеризира със загуба на 3% до 10% от телесната маса и тежката дехидратация се изразява със загуба на повече от 10% от телесната маса. Тази класификация е ориентировъчна и невинаги е приложима, тъй като трябва да е известно точното тегло на детето преди дехидратацията, което невинаги е възможно. Освен това тежестта на дехидратация трябва да се оценява и с помощта на други признаци, като съзнание, пулс, състоянието на кожа и лигавици, дишане, кръвно налягане и други.

Лечението на дехидратацията се изразява в адекватна рехидратция на организма чрез перорални или интравенозни разтвори. Ако пациентът е в сравнително добро общо състояние и има възможност да приема течности през устата, се прибягва до перорално хидратиране. То може да се осъществи чрез прием на подсладена вода, чай, бульони и разтвори за перорална рехидратация. При невъзможност за прием на течности през устата се прибягва към интравенозна рехидратация. Използват се основно физиологичен разтвор на NaCl, глюкозни разтвори и в зависимост от електролитните нарушения разтвори с различно съдържание на електролити.

Симптомите на дехидратация на тялото
Промени в жизнените показатели поради дехидратация
Преборете дехидратацията и умората с плодове и зеленчуци
Бърза дехидратация
Периодична дехидратация
Дехидратация при отравяне
Повишен мускулен тонус при дехидратация
Дехидратацията може да причини проблеми с паметта
Неонатaлна дехидратация
Дехидратацията на тялото - опасна за нашето здраве
Внезапна поява на дехидратация
2 години затвор за производител, който напише, че водата предотвратява дехидратация?
Дехидратация
Симптоми на дехидратация при кърмаче
Топлинна дехидратация
ДЕХИДРАТАЦИЯТА Е ОПАСНА
P74.1 Дехидратация на новородено
Тежка дехидратация при увреждане на мускулите

Електролитни нарушения
Най-честите електролитни нарушения при разстройство са хипокалиемия и хипонатриемия.

Диетата и лечебното хранене при редица заболявания имат много съществено значение за правилното протичане на оздравителния процес и възстановяване функциите на увредените органи и системи. При леките форми на някои заболявания (остри ентероколити, вирусни респираторни заболявания и други) това може да бъде напълно достатъчно за оздравителния процес. Диетата и лечебното хранене при разстройство трябва да отговаря на някои принципи като:

- да бъде съобразена със заболяването, довело до поява на диария, и нарушенията, които предизвиква в обмяната на веществата, функциите на стомашно-чревния тракт, черния дроб, бъбреците и други;

- да бъде в съответствие тежестта и фазата на болестния процес, да се променя динамично в хода на боледуването според клиничните прояви;

- да осигури необходимите енергийни нужди на болния организъм, както и субстратен материал за регенераторните и имунологичните процеси;

- да бъде съобразена с индивидуалните особености на болния и с неговите вкусови предпочитания.

Диетичното хранене е основен метод на лечение на острите бактериални и вирусни стомашно-чревни инфекции с диариен синдром. Това хранене трябва да отговаря на изискванията за хранене на фебрилно болните, но трябва да се съобразява и с морфологичните и функционалните увреждания на стомашно-чревния тракт, със загубите на вода и минерали, на намалената толерантност към различни храни. Всяко нарушение на изискванията за диетично хранене и приемане на забранени храни може да изостри болестните прояви и да наруши оздравителния процес. Ето защо на болния и на близките му трябва да бъде внушено строго спазване на предписания диетичен режим.

Храненето на болните с диарийни прояви до голяма степен зависи от възрастта им. Така в кърмаческа възраст, веднага след появата на диария, болните се оставят на 6-8 часова водна (чаена) пауза. През това време кърмачетата се оводняват с чай от шипки или лайка, супа Моро (2 или 5% морковена супа), рингеров разтвор или разтвора на СЗО с 20-30 г. захар на литър. Чаят трябва да бъде охладен и слабо подсладен. Количеството течности, които кърмачето трябва да получи за 24 часа, е сбор от дневните нужди (първото тримесечие 160-180 мл/кг за 24 часа, второто - 140-160 мл/кг, третото - 120-140 мл/кг и четвъртото - 100-120 мл/кг), наличния дефицит и патологичните текущи загуби (загубите чрез изпражненията, повръщанията, повишената температура и ускореното дишане, като на 1 градус температура над 37 градуса или на 10 броя дишане повече в минута се дават по 10 мл/кг тегло).

По време на чаената пауза трябва да се възстанови наличният дефицит и да се дадат дневните нужди за този период. Оводняването е желателно да се провежда с малки количества течности (20-25 мл), давани на всеки 10-15 минути. Ако се дадат изведнъж големи количества, често настъпва повръщане. След това се преминава към захранване на кърмачето. То се осъществява чрез изцедена майчина кърма, хуманизирани млека за диарийно болни (лечебна хумана, NH-25 хумана и други), диетично кисело мляко, кисело мляко, разредено с оризова вода, и към него добавен калциев карбонат по 0,2-0,3 на хранене. Захранването става с малки количества от посочените храни, 20-40 мл на хранене, останалата храна се дава със супа Моро или чай. При следващото хранене, ако диарията намалява, количеството се увеличава с по 20 мл и така, докато се стигне до нормалното за възрастта количество, което обикновено се случва след 36-48 часа. След като изпражненията се нормализират, кърмачето получава обичайната си за възрастта храна.

При по-големите деца или при възрастните също се започва с чаена пауза, която продължава 6 до 12 часа. Назначава се обикновено чай от шипки, лайка или друг билков чай, подсладен. Освен това може да се даде разтворът на СЗО или Рингер. Количеството се определя по същите принципи, но дневните нужди на възрастните са около 40 мл/кг тегло за 24 часа, а за децата от 50 до 100 мл според възрастта им. След това болните се захранват. Назначава се т.нар. "въглехидратно-адсорбираща диета" - чай със сухар, препечен хляб, обикновени бисквити, солети, препечени картофи или ябълки, морковена каша, пасирани моркови, супи от овесени ядки, ориз или жито, зеленчукови пасирани супи и други. Важно е храната да бъде течна или течно-кашава, лесно смилаема, да не съдържа груба целулоза или силни подправки. Храненията да бъдат през 4-часови интервали, като количеството на храната постепенно се увеличава. Най-често на втори-трети ден диетата постепенно се разширява, особено ако настъпва подобрение на диарийния синдром - включва се попара със сирене, зеленчукови супи, пюрета, кисело мляко, домати с ориз, бульони, варено пилешко месо, кюфтета на пара, мусака и други.

В следващите дни се преминава към обичайното хранене, като поне още 10 дни се избягва груба целулозна храна, подправки и пържени храни, тъй като функционалното възстановяване на стомашно-чревния тракт често изпреварва морфологичното. Ако болните отказват да се хранят или повръщат при всяко хранене, се назначава парентерално хранене - вливания на глюкозни и глюкозно-солеви разтвори, на коктейли от аминокиселини, на висококалорични липидосъдържащи разтвори, плазма и други. Храненето, особено при кърмачетата, в тези случаи може да се извършва с назогастрична сонда - капково или на определени порции, но само от добре подготвен медицински персонал. Болните, които се нуждаят от парентерално хранене или хранене със сонда, обикновено се хоспитализират.

Накратко, ако не бъдете посъветвани друго от Вашия лекуващ лекар, спазвайте следните диетични препоръки при разстройство:

- повишете приема на течности - приемайте течностите бавно, но постоянно през целия ден. Приемането на голямо количество течности наведнъж може да усили диарията. Желателно е да приемате 8-10 чаши течност за деня. Течности със стайна температура се толерират по-добре, отколкото горещи или студени напитки. Може да приемате бульони, ябълков сок, сок от бяло грозде, плодови нектари (праскова, кайсия, круша, манго, банан), вода, електролитни спортни напитки и други.

- повишете приема на храни, богати на разтворими фибри - банани, бял ориз, овесени ядки, варени картофи, консервирани плодове без обелки, препечени филийки черен хляб, крекери и други. Избягвайте захарта - тя може да влоши диарията.

- повишете приема на храни, богати на соли и калий (освен, ако не сте посъветвани другояче от Вашия лекар) - при диария тялото губи соли (основно натриев хлорид) и калий. Приемът на някои храни може да Ви помогне да възстановите тези загуби - банани, изброените по-горе напитки, варени картофи, солени крекери, бульон и други.

- повишете приема на калории - яжте на малки порции и често. Не приемайте големи порции храна наведнъж, тъй като това може да влоши разстройството. Приемайте твърдо сварени яйца, пилешко и риба (които не трябва да бъдат пържени), авокадо, банани, препечен бял хляб и други. Приемайте и храни, съдържащи пробиотици (например кисело мляко), тъй като те са полезни при различни видове диария, включително такива, дължащи се на химиотерапия и/или радиация.

 

Pin It
Pin It

Хроничната обструктивна белодробна болест (ХОББ) представлява прогресивно заболяване, което с течение на времето води до развитие на дихателна недостатъчност, характеризираща се със затруднено дишане. ХОББ се отнася до група заболявания на белите дробове, които причиняват обструкция на дихателния поток и проблеми с дишането, тъй като дихателните пътища са стеснени. Тези състояния включват емфизем, хроничен бронхит и в някои случаи астма.

Глобалната инициатива за хронична обструктивна белодробна болест (GOLD) дефинира заболяването като ограничение на въздушния поток, което не е напълно обратимо, обикновено е прогресивно и се свързва с абнормен възпалителен отговор на белите дробове на вдишвани вредни частици или газове. Обструкцията на въздушния поток се дължи на комбинация от увреждане на дихателните пътища и паренхима.

Честотата на ХОББ е почти удвоена от 1982 г. насам. Болестта се проявява малко по-често при мъжете, отколкото при жените. Симптомите се появяват бавно и много хора се диагностицират след 40-50-годишна възраст, въпреки че някои от тях се диагностицират и в по-млада възраст. Пациентите с ХОББ могат да проявят симптоми на хроничен бронхит, емфизем и астма.

Основна причина за ХОББ е тютюнопушенето и / или излагането на тютюнев дим. Други причини включват замърсяването на въздуха, инфекциозни заболявания и генетични заболявания.

Симптомите на хронична обструктивна белодробна болест включват кашлица, дискомфорт в гръдната област, недостиг на въздух, хрипове. Възможно е развитие на по-агресивни симптоми, като респираторен дистрес, тахипнея, цианоза, периферен оток, абнормни белодробни шумове, цианоза.

Степените на ХОББ варират от I-ви до IV-ти етап. С нарастване на стадия заболяването постепенно се влошава. Етап IV е известен като краен стадий на ХОББ.

Лечението на това здравословно състояние включва избягване на всеки от рисковете и причините за ХОББ, като цигарен дим или токсични изпарения, медикаменти или при малък брой пациенти белодробна хирургия или трансплантация. Медицинските терапии за ХОББ включват спиране на пушенето, различни бронходилататори, антихолинергици, стероиди и ензимни инхибитори, антибиотици и муколитични средства. Хирургичното лечение за ХОББ може да бъде булектомия, намаляване на обема на белия дроб или белодробна трансплантация.

Прогнозата и продължителността на живота на хората с хронична обструктивна белодробна болест варира от добра до лоша в зависимост от етапа на ХОББ, с намаляваща перспектива, когато състоянието напредне към етап IV.

Понятието "ХОББ" включва в себе си 2 основни заболявания - емфизем и хроничен бронхит. При емфизем стените на алвеолите са увредени. В резултат на това се нарушава формата на алвеолите и в някои случаи техните стени се разрушават, което води до поява на по-големи и по-малко на брой алвеоли. Когато това стане, газообменът в белите дробове намалява. При хроничния бронхит се наблюдава хронично възпаление на бронхите, което води до задебеляване на епитела. Образува се значително количество мукус във въздухоносните пътища, което затруднява дишането. При много от пациентите се наблюдава комбинация и от двете състояния, което прави употребата на понятието ХОББ адекватно.

ХОББ е водеща причина за инвалидизация в развитите страни и е третата водеща причина за смърт в САЩ. Заболяването се развива бавно и много от болните не осъзнават, че са засегнати до появата на сериозни белодробни увреждания. Симптомите се влошават с течение на времето и могат да доведат до ограничаване на ежедневните дейности. Най-често заболяването се диагностицира в средна или напреднала възраст.

 

Pin It
Pin It

Синузитът е често срещано заболяване на околоносните кухини. Според статистиката всяка година в Европа от синузит заболяват 10 милиона души. Причините за синузита могат да бъдат различни (бактерии, вируси, гъби, алергии) и той се среща по-често през есенно-зимния период и началото на пролетта. За развитието на синузита имат значение особеностите в устройството на околоносните кухини, както и състоянието на имунната система на човека. При почти всеки остър ринит (хрема) има и лека форма на възпаление на лигавицата на околоносните кухини, но тя оздравява паралелно с оздравяването на хремата. Предразполагащи фактори за развитието на синузита са наличието на полипи в околоносните кухини, както и затрудненото оттичане на секретите, поради набъбналата лигавица и други. В тези случаи настъпва суперинфекция с пиогенни бактерии, което води до развитието на гноен синузит.

Синузитът представлява остро или хронично възпаление (с периоди на затихване или обостряне на симптоматиката) на околоносните кухини (синусите). За хроничен се приема синузитът, при който гнойното възпаление продължава в рамките на повече от 3 месеца. Възпалителният процес преминава най-често от носната лигавица към кухината на синуса. Травмата в областта на лицето може да доведе до инфектиране на кухината на синуса, а също и пробива на зъбен гранулом от горната зъбна редица.

Има няколко вида синузит:

- Остър синузит: внезапна поява на симптоми като хрема, запушен нос и болка в лицето, които не изчезва след 7-10 дни. Острият синузит обикновено трае 4 седмици или по-малко.

- Подостър синузит: възпаление на синусите с продължителност от 4 до 8 седмици.

- Хроничен синузит: състояние, характеризиращо се с възпаление на синусите с продължителност от 8 седмици или повече.

Освен това според анатомията на възпаления синус се различават:

- максиларен синузит- възпаление на максиларните синуси.

- фронтален синузит- възпаление на фронталните синуси.

- етмоидален синузит- възпаление на етмоидалните синуси.

- сфеноидален синузит- възпаление на сфеноидалните синуси.

- пансинузит- възпаление на всички околоносни кухини.

Най-често възпалението засяга максиларния синус, на второ място е възпалението на етмоидалния синус, последван от възпалението на фронталния синус.

Около горните дихателни пътища съществуват няколко околоносни кухини- синуси, които изпълняват главно резонаторна функция. Синусите са 8 на брой и представляват разклонена и изпълнена с въздух система от канали. Те се свързват с носната кухина посредством отвори, през които се дренират секретите от синусите и така се самопочистват. Функциите на синусите включват овлажняване и затопляне на вдишвания въздух, изолация на околните структури (очи, нерви), те служат и за буфери при лицева травма. Синусите намаляват теглото на черепа. 

Околоносните кухини при кърмачето са недоразвити, макар че максиларните, етмоидалните и сфеноидалните синуси са образувани още при раждането. Фронталните синуси се развиват постепенно в течение на първите четири години от живота на детето, затова рядко се инфектират преди петата година.

Синусите се делят на:

- Сфеноидален синус – разположен е в основата на черепа.

- Етмоидален синус – разположен е по срединната линия зад основата на носа.

- Фронтален синус – разположен е в основата на челото над очите.

- Максиларен синус – разположен е в горната челюст между горните зъби и окото.

Според анатомията на възпаления синус се различават: максиларен синузит; фронтален синузит; етмоидален синузит; сфеноидален синузит и пансинузит- възпаление на всички околоносни синуси.

Mаксиларният синус е най-големия от всички синуси. Той е разположен в тялото на горната челюст. Поради това, че зъбите на горната челюст се вдават в кухината на максиларните синуси е възможно инфекцията на зъба да се съчетае и с възпаление на синуса.

Сфеноидалният синус се намира в клиновидната кост на черепа и се свързва с носната кухина посредством отвор.

Етмоидалният синус представлява група от около 10 на брой решетъчни клетки, разположени в лабиринта на решетъчната кост. Етмоидалният синус също е свързан с носната кухина.

Фронталният синус се намира в челната кост и се свързва с носната кухина посредством челно-носния канал. Този канал може да се запуши при ринит и да се задържи секрет в синуса, което ще доведе до възпаление на фронталните околоносни кухини.

Най-честата причина за появата на синузит е безобидната на пръв поглед хрема. Понякога зад една безобидна хрема (ринит), която не минава за повече от седмица се крие инфекция (възпаление) на синусите. Други причини за възникване на синузит са изкривяване на носната преграда, увеличена трета сливица (аденоидна вегетация), полипи на носа, понижен имунитет, предразположение към заболявания на кожата и лигавиците. Деформацията на носната преграда може да бъде, както вродена, така и в резултат на травма. Синузитът може да се наблюдава и след грипни и грипоподобни заболявания. Част от корените на горната редица от зъби (V, VI и VII горен зъб) навлизат в максиларните синуси и при пулпити и периодонтити на тези зъби, инфекцията може да се предаде по съседство към синуса. Този синузит, при който инфекцията преминава от зъбите към синуса се нарича одонтогенен синузит.

За появата на синузита могат да имат отношение още сенната хрема, полипи на носа, алергии, чести инфекции на горните дихателни пътища (фарингити, тонзилити), резки и продължителни температурни колебания, чуждо тяло в носа, цигарения дим, травма на носа или лицето и други. При бързи и резки промени на атмосферното налягане е възможно лигавицата на някои от синусите да се отлепи и при инфектиране да се развият баросинуити.

Причината за синузита може да бъде бактериална, вирусна или гъбична инфекция. Инфекцията може да проникне от носната кухина към синусите или по кръвен път.

Причинителите на синузита могат да бъдат риновируси, грипен и парагрипен вирус, респираторно-синцитиален вирус, аденовируси, ентеровируси, стрептококи (Streptococcus pneumoniae), хемофилус (Haemophilus influenzae), мораксела (Moraxella catarrhalis), стафилококи, протеус, анаероби и други.

Синузитът може да се класифицира по няколко начина въз основа на неговата продължителност (остър, подостър или хроничен) и вида на възпалението (инфекциозен или неинфекциозен).

Според продължителността си синузитът бива:

Остра инфекция на синусите (наричан още остър синузит, причинен от инфекция, или остър бактериален риносинузит) - обикновено се определя с продължителност по-малко от 30 дни. Характеризира се с внезапна поява на симптоми на настинка, като лицева болка, хрема и запушен нос.
Субакутна (подостра) инфекция на синусите - с продължителност над 1 месец, но по-малко от 3 месеца
Хронична инфекция на синусите - с продължителност повече от 3 месеца. Представлява дългосрочно подуване и възпаление на синусите.
Рекурентен (повтарящ се) синузит - наличие на няколко пристъпа годишно
Въз основа на вида възпаление видовете синузит са:

Инфекциозен синузит - обикновено се причинява от неусложнена вирусна инфекция. По-рядко бактериален растеж причинява инфекция на синусите. Гъбична инфекция на синузите е много рядка. Субакутната и хроничната форма на инфекция на синусите обикновено са резултат от непълно лечение на острата инфекция на синусите.
Неинфекциозен синузит - причинен от иританти и алергени.

ай-честите симптоми при синузит са главоболие, болка и тежест около очите и скулите. Главоболието и лицевата болка се засилват обикновено при навеждане и завъртане на главата, както и в следобедните часове. Освен тези симптоми при остър синузит може да има и висока температура, втрисане, чувство за обща отпадналост и неразположение, хрема, запушен нос, поради набъбване на носната лигавица, зачервено гърло, стичане на секрети от носа към фаринкса (гърлото), кашлица, мускулни и ставни болки, оток около или под очите и сенки около очите. По-редки симптоми са увеличени шийни лимфни възли, лош дъх в устата, хъркане, липса на апетит, нарушено обоняние, заглъхване на ушите. Секретът от носа може да бъде бистър и прозрачен или гноен. При отсъствие на ринит може да липсва секреция от носа, тъй като секрета може да се задържа в синусите или да се стича назад към фаринкса. Обикновено хремата при остър ринит преминава за няколко дни, но ако продължи повече от седмица, е най-добре да се консултирате с лекар, тъй като понякога настъпва бърз преход от ринит към риносинузит или синузит. В хода на една вирусна инфекция на горните дихателни пътища може да настъпи влошаване на общото състояние и засилване на локалните симптоми- главоболие, болка в областта на съответните синуси и други, които да насочат лекаря към диагнозата- синузит.

Главоболието и тежестта в областта на лицето, челото или скулите са най-характерните и чести симптоми при синузит. За лекаря е важно точно да опишете болките, които имате. Според характера и локализацията на главоболието е възможно да се прецени, кой синус е възпален и да се направят съответни допълнителни изследвания за доказването му.

При синузитът може да има и кашлица. По характер кашлицата е ларинго-трахеална. Дължи се на стичането на секретите от носа към гърлото и трахеята. Кашлицата се засилва през нощта, когато болния е в легнало положение, както и сутрин след ставане от сън.

Симптоми на остър етмоидален синузит:

- при възпаление на етмоидалните синуси, които са разположени по срединната линия зад корена на носа е налице болка между очите или във вътрешния ъгъл на едното окото. 

- усещане за дълбока, вътречерепна тежест и челно главоболие. 

- смущения в обонянието.

- назална конгестия с отделяне на секрет, но най-често е без миризма.

- постназална секреция (стичане на секрет от носа в гърлото), често придружена от болки в гърлото.

- при децата може да има оток във вътрешния очен ъгъл.

- болката или усещането за тежест се влошават при кашляне или лежане на гръб. Симптомите се подобряват, когато главата е в изправено положение.

- повишената температурата е често срещана.

Симптоми на остър максиларен синузит:

- при максиларния синузит болката е предимно в областта на скулите (под очите, над горните зъби) и горната челюст. Понякога пациента може да се заблуди, че това е зъбна болка и да потърси консултация от стоматолог.

- болка или тежест в областта на едната или двете бузи.

- понякога болката може да се разпространи и да обхване едната половина на главата. 

- главоболието е по-силно през сутрешните часове на деня, а след обяд се замества с чувство за тежест и пълнота.

- зачервяване или оток на кожата на скулата (над горната челюст).

- симптомите се влошават, когато главата е в изправено положение и се навежда напред и се подобряват, когато болния е в полулегнало положение.

- хрема или постназална секреция- секрета е слузен или слузно-гноен.

- при одонтогенния синузит секрецията е жълто-зеленикава, с много неприятна миризма.

- повишена температура.

Симптоми при остър фронтален синузит:

- челно главоболие в областта над веждите и в предногорната част (челната област) на главата.

- болката може да е в корена на носа и вътрешния очен ъгъл. 

- повишената температурата е често срещана.

- болката се засилва при почукване под и над веждата.

- болката се влошава, когато болния е полулегнал и се подобрява, когато главата е в изправено положение.

- назална и постназална секреция.

Симптоми на остър сфеноидален синузит:

- когато е възпален сфеноидалния синус, главоболиетo може да е в тилната област на главата.

- дълбоко пулсиращо главоболие зад очните ябълки. 

- постназална секреция.

- двойно виждане или нарушение в зрението.

- нарушения в обонянието.

- болката е по-силна, когато пациента лежи по гръб или се навежда напред.

- висока температурата.

За разлика от острият синузит, при хроничният синузит главоболието е по-слабо и е генерализирано. Други симптоми при хроничен синузит са трайно намалено обоняние, затруднено носно дишане, гнойна секреция с неприятна миризма или секреция примесена с жилки кръв.

Симптоми при хроничен етмоидален синузит:

- хронична секреция и запушване на носа.

- болката е по-силна на сутринта или когато носите очила.

- хронично възпаление на гърлото и лош дъх.

Симптоми при хроничен максиларен синузит:

- дискомфорт или тежест под очите и над горната челюст.

- хроничен зъбобол или повишена чувствителност на зъбите.

- болката е възможно да се засили при настинки, грип или алергии.

- повишен дискомфорт през целия ден със засилване на кашлицата през нощта.

Симптоми при хроничен фронтален синузит:

- персистиращо в лека степен главоболие в областта на челото.

- анамнеза за травма в областта на главата.

- хронична постназална секреция.

Симптоми при хроничен сфеноидален синузит:

- общо главоболие.

- хронична постназална секреция.

 

Pin It
Pin It

Нормалната еякулаторна функция е важен елемент от мъжката сексуалност и сериозно се отразява на качеството на живот както на мъжете, така и на сексуалните им партньори.

Еякулацията представлява процесът на отделяне на семенна течност от меатуса, последван от оргазъм.

Проблемите с еякулацията са едни от най-разпространените сексуални проблеми при мъжете. Трите основни разстройства, свързани с еякулаторната функция, са:

преждевременна еякулация
забавена еякулация
ретроградна еякулация

Еякулацията се задейства, когато мъжът достигне критично ниво на възбуда. Сексуалната стимулация предизвиква изпращане на химични съобщения и импулси от нервите в пениса през гръбначния мозък в мозъка, където други химични сигнали се изпращат обратно към пениса, причинявайки еякулация.

Еякулацията има две фази - емисия и същинска еякулация.

По време на първата фаза семепроводите контрактират с цел изтласкване на спермата към основата на пениса през простатната жлеза. Семенните мехурчета отделят секрети, които се съчетават със спермата за производство на еякулаторна течност. Еякулацията не може да бъде спряна на този етап.

През втората фаза мускулите в основата на пениса ритмично контрактират, принуждавайки излизането на еякулата от пениса (еякулация и оргазъм), докато шийката на пикочния мехур е контрактирана.

Оргазъм може да се случи без еякулация от пениса. Обикновено ерекцията се губи след еякулация.

Преждевременната еякулация е най-честият мъжки сексуален проблем и засяга мъже от всички възраст. Преждевременната еякулация възниква, когато мъжът не е в състояние да контролира времето на еякулация, и еякулира, преди той и / или неговият партньор да е получил сексуално удовлетворение. Това води до стрес, напрежение, неудовлетвореност в интимния живот.

Другите еякулаторни проблеми са по-рядко срещани в сравнение с преждевременната еякулация, но също могат да причинят страдание и незадоволеност в сексуалния живот.

Преждевременната еякулация е най-често срещаният еякулаторен проблем, при който мъжът еякулира твърде бързо по време на полов акт. Нарича се още ранна еякулация, бърза еякулация, бърз оргазъм, преждевременна кулминация.

Не съществува единна дефиниция на термина "преждевременна", но консенсус на експертите на Международната асоциация по сексуална медицина е одобрил дефиниция, включваща "еякулация, която винаги или почти винаги се случва преди или в рамките на около една минута" при започване на полов акт.

Много мъже не са сигурни колко време трябва да продължи "нормално" сексуалният акт преди еякулацията. Проучване сред 500 двойки от пет различни страни установило, че средното време между започването на вагиналния полов акт (влизането на пениса на мъжа във вагината на жената) и еякулацията на мъжа е около пет и половина минути. Въпреки това, е много индивидуално и не съществува определение колко време трябва да продължи половият акт.

Случайни епизоди на преждевременна еякулация са чести и не са причина за безпокойство. Въпреки това, ако около половината от опитите за полово сношение водят до преждевременна еякулация, може да се наложи лечение.

Повечето мъже с този еякулаторен проблем невинаги са го имали - те по-рано са еякулирали нормално. Такава преждевременна еякулация се посочва като "вторична".

По-рядко се срещат мъжете, които винаги са изпитвали преждевременна еякулация - откакто водят активен полов живот. Това е известно като първична преждевременна еякулация. В повечето случаи на първична преждевременна еякулация е налице невъзможност за забавяне на еякулацията по време на секс всеки ден или повечето пъти, както и произлизащите от състоянието чувство на срам или чувство на неудовлетвореност и въздействие върху качеството на живот, причинявайки избягване на сексуална интимност.

Забавената еякулация се класифицира като изпитване на значително забавяне, преди еякулацията да е възможна или неспособност за еякулация, въпреки че мъжът иска и ерекцията му е нормална.

Няма установено определение за описване на "колко време е твърде дълго", но постоянно (и нежелано) забавяне на еякулацията, което продължава 30-60 минути, може да предложи забавена еякулация. Освен това, ако мъжът не е в състояние да постигне еякулация най-малко половината от сексуалните актове, може да има забавена еякулация.

Както и при преждевременна еякулация, забавената еякулация може да бъде придобита или пожизнена. Първичната забавена еякулация е по-рядко срещана.

Забавена еякулация може да се случи във всички сексуални ситуации или само в определени ситуации - например мъжът може да бъде в състояние да еякулира нормално, когато мастурбира, но не и по време на секс.

Когато забавената еякулация се случва само в определени ситуации, обикновено има психологическа причина.

Ретроградната еякулация е по-рядък вид еякулаторен проблем. Това състояние настъпва, когато спермата се връща назад и навлиза в пикочния мехур, вместо да излиза от края на уретрата.

Основните симптоми на ретроградната еякулация включват липса на производство на сперма или само малко количество по време на еякулация и производство на мътна урина (поради спермата в нея), когато мъжът отиде за първи път до тоалетна след сексуален акт.

Мъже с ретроградна еякулация все още изпитват усещане за оргазъм и състоянието не представлява опасност за здравето. Въпреки това, то може да повлияе върху репродуктивната способност.

Причините за възникване на проблеми с еякулацията варират в зависимост от лицето, както и вида на проблема.

Еякулаторен проблем може често да има физически и психологически причини. Например, ако мъж преди е имал здравословно състояние, което причинява трудно поддържане на ерекция, сега може да предизвиква безпокойство, което води до преждевременна еякулация.

Причини за първична преждевременна еякулация

Редица възможни причини могат да доведат до първична преждевременна еякулация:

Привикване - много лекари смятат, че ранните сексуални преживявания могат да повлияят на бъдещето сексуално поведение. Например, ако тийнейджър привиква при мастурбация да еякулира бързо, за да не бъде уловен в такава ситуация, може да се окаже по-късно трудно да се прекъсне вредния навик.
Травматични сексуални преживявания - травматичен сексуален опит в ранна възраст понякога може да доведе до пожизнена сексуална тревожност и преждевременна еякулация. Преживяванията могат да варират от това да бъде уловен по време на мастурбация до сексуална злоупотреба.
Възпитание - за мъже, които са имали строго възпитание, при което сексуалната активност се счита за подходяща само при определени обстоятелства, като например след брака, може да се окаже трудно да се отпуснат по време на секс или да не бъдат в състояние да преодолеят убеждението, че сексът е нереден или грешен.
Биологични причини - няколко скорошни проучвания предполагат, че биологията може да играе роля в някои от случаите на първична преждевременна еякулация. Промени в нормалния модел на нервните сигнали при някои мъже, засегнати от еректилна дисфункция, могат да доведат до свръхчувствителност на пениса, което означава, че отнема много по-малко време за стимулация, която да доведе до еякулация.
Генетични влияния - проучвания наскоро са предложили, че мъже с първа степен роднина (баща, брат или син), който изпитва преждевременна еякулация, е по-вероятно да имат този проблем. Но тази генетична връзка все още не е доказана.

Причини за вторична преждевременна еякулация

Придобита преждевременна еякулация (преждевременна еякулация се развива при мъж, който преди това е имал анамнеза на нормална еякулация) може да бъде причинена от психологически и физически фактори.

Чести физически причини включват:

диабет
множествена склероза
заболяване на простатата
високо кръвно налягане
проблеми с щитовидната жлеза - при хиперфункция или хипофункция на щитовидната жлеза
употреба на наркотици
консумация на твърде много алкохол
Чести психологични причини включват:

депресия
стрес
нерешени проблеми, конфликти или проблеми в рамките на сексуална или емоционална връзка
безпокойство за сексуалната активност (често това е допринасящ фактор в началото на нова сексуална връзка или когато мъжът е имал предишни проблеми със сексуалната активност)

Причини за забавена еякулация

Както преждевременната еякулация, забавената еякулация може да бъде причинена от физически и психологически фактори.

Възможни психологически причини за забавяне на еякулацията са сходни с тези при преждевременна еякулация, например:

ранна сексуална травма
строго възпитание
проблеми във взаимоотношенията
стрес
депресия
Физически причини за забавяне на еякулацията включват:

диабет (обикновено само диабет тип 1)
увреждания на гръбначния мозък
множествена склероза
операция на пикочния мехур или на простатната жлеза
увеличаване на възрастта
Много лекарства могат да причинят забавена еякулация, включително:

антидепресанти, особено селективни инхибитори на обратното захващане на серотонина (SSRIs)
лекарства, използвани за лечение на високо кръвно налягане, като бета-блокери
антипсихотици, които са лекарства, използвани за лечение на епизоди на психоза
мускулни релаксанти, които се използват широко за лечение на болест на двигателния неврон и множествена склероза
мощни болкоуспокояващи

Причини за ретроградна еякулация

Ретроградна еякулация е причинена от увреждане на нервите или мускулите, които обграждат шийката на пикочния мехур (мястото, където уретрата се свързва с пикочния мехур).

Обикновено, когато мъжът еякулира, спермата се изтласква от тестисите и преминава през уретрата. Предотвратява се навлизането на спермата в пикочния мехур от мускулите около шийката на пикочния мехур, които се затварят плътно в момента на оргазъм.

Увреждане на околните мускули и нерви може да предотврати затварянето на шийката на пикочния мехур, което води до придвижване на спермата в пикочния мехур, а не нагоре през пикочния канал.

Най-честата причина за ретроградна еякулация е

хирургична намеса, свързана с простатната жлеза или пикочния мехур
Други причини са:

диабет
множествена склероза
прием на алфа-блокери

Лечение на проблеми с еякулацията

Ако мъжът има еякулаторни проблеми, причинени от физически състояния, лекарят трябва да бъде в състояние да предложи възможни варианти за лечение.

Лекуване на еякулаторни проблеми, причинени от психологически фактори, може да бъде по-голямо предизвикателство, но повечето мъже, които упорстват с лечението, имат успешни резултати.

Лечение на преждевременна еякулация

Лечението на преждевременна еякулация включва:

Самопомощ
Съществуват редица неща, които мъжът може да опита сам, преди да потърси медицинска помощ, като:

мастурбиране 1-2 часа преди секс
използване на по-плътен презерватив с цел намаляване на усещането
поемане дълбоко на въздух за спиране на еякулаторния рефлекс
правене на паузи по време на сексуалния акт и мислене за нещо скучно
Терапия за двойки
Ако мъжът се намира в дългосрочна връзка, може да се възползва от терапия за двойки. Целите на тази терапия са две. Първо, двойките са насърчавани да проучват въпроси, които могат да засегнат отношенията им, и им се дава съвети за решаването им. Второ, на двойките се показват техники, които могат да помогнат на мъжа да "забрави" навика на преждевременна еякулация.

Лекарства за лечение на преждевременна еякулация
Селективните инхибитори на обратното захващане на серотонина (SSRIs) са предимно предназначени за лечение на депресия, но те също имат полезен страничен ефект на забавяне на еякулацията. Въпреки че селективните инхибитори на обратното захващане на серотонина не са лицензирани за лечение на преждевременна еякулация, те все по-често се предписват за тази употреба.

Селективни инхибитори на обратното захващане на серотонина, използвани за тази цел, включват:

пароксетин
сертралин
флуоксетин
При някои мъже с преждевременна еякулация може да настъпи подобрение в симптоматиката, веднага след като започнат лечението. Въпреки това, обикновено лекарствата трябва да се приемат 1-2 седмици, преди да се забележи цялостният ефект на лечението.

Чести странични ефекти на селективните инхибитори на обратното захващане на серотонина включват:

умора
гадене и повръщане
диария
прекомерно изпотяване
Въпреки това, нежеланите реакции обикновено са леки и трябва да се подобрят след 2-3 седмици.

Медикамент от групата на селективните инхибитори на обратното захващане на серотонина, известен като дапоксетин (dapoxetine), е специално създаден за лечение на преждевременна еякулация. От ноември 2013 г дапоксетинът е станал първото лекарство, лицензирано за преждевременна еякулация във Великобритания.

Дапоксетин действа много по-бързо от споменатите по-горе селективни инхибитори на обратното захващане на серотонина и може да бъде използван "при необходимост". Ако е предписан дапоксетин, обикновено съветът е да бъде приет 1-3 часа преди секс, но не повече от веднъж на ден.

Dapoxetine не е подходящ за всички мъже с диагноза преждевременна еякулация. Например не се препоръчва за хора със сърдечни, бъбречни и чернодробни проблеми. Дапоксетин може да взаимодейства с други лекарства, като например други антидепресанти. Чести нежелани реакции на дапоксетина включват главоболие, виене на свят и гадене.

Употребата на локални анестетици, като лидокаин или прилокаин, може да бъде полезна, но могат да се прехвърлят и да се абсорбират във вагината, което води до намалена чувствителност. Презервативи могат да се използват и са ефективни, особено когато се комбинират с локални анестетици.

Лечението на забавена еякулация включва:

Секс терапия
Секс терапията е форма на консултиране, която използва комбинация от психотерапия и структурирани промени в сексуалния живот. Това може да помогне за увеличаване на чувството на удоволствие по време на секс и да направи по-лесна еякулацията.

По време на секс терапия пациентът ще има възможност да обсъди всички емоционални или психологически проблеми, свързани със сексуалността си и връзката си. Могат да бъдат препоръчани дейности, които да се пробват у дома, докато пациентът прави секс с партньора си. Те могат да включват:

гледане на еротични материали преди сексуалния акт, като видеоклипове и списания, за да се засили чувството за сексуална стимулация
еротични фантазии и "секс игри", за да направят секса по-вълнуващ
използването на лубриканти или гелове, които да направят физическия акт на секс по-комфортен и релаксиращ
използване на помощни средства, като вибратори, за да се увеличи удоволствието
Смяна на медикаменти
Има редица лекарства, които могат да се използват, ако се смята, че селективните инхибитори на обратното захващане на серотонина причиняват забавена еякулация. Те включват:

амантадин - лекарство, първоначално предназначено за лечение на вирусни инфекции
бупропион - лекарство, първоначално предназначено при отказ от тютюнопушене
йохимбин - лекарство, първоначално предназначено за лечение на еректилна дисфункция
Тези лекарства помагат за блокирането на някои от химичните реакции на селективните инхибитори на обратното захващане на серотонина, за които се смята, че допринасят за забавяне на еякулацията.

Лечение на ретроградна еякулация

Повечето хора не се нуждаят от лечение за ретроградната еякулация, тъй като те все още са в състояние да се насладят на здравословен сексуален живот и състоянието не оказва неблагоприятно въздействие върху здравето им.

Ако ретроградна еякулация е причинена чрез използване на някои лекарства, нормална еякулация обикновено ще се върне след спиране на медикамента.

Ако се налага лечение (обикновено се дължи на желанието за създаване на дете), могат да бъдат използвани лекарства за укрепване на мускулите около шийката на пикочния мехур. Псевдоефедрин (лекарство, често използвано като деконгестант) доказа, че е ефективен при лечение на ретроградна еякулация, причинена от диабет или операция.
Въпреки това, ако ретроградната еякулация е причинена от значително увреждане мускул или на нерв, лечение може да не е възможно.

На мъжете, които искат да имат деца, може да бъде взета сперма от урината им за използване при изкуствено оплождане или ин витро оплождане.

 Натурални средства за лечение на преждевременна еякулация

Преждевременната еякулация е източник на стрес на много хора по света. Точната причина за преждевременната еякулация все още не е известна. Според някои изследвания психологически проблеми, като стрес, тревожност и т.н., са отговорни основно за това състояние. По-рядко неврологични увреждания, инфекция на простатната жлеза могат да бъдат причини за преждевременна еякулация.

Задържането на еякулацията може да помогне за постигане на по-голямо удовлетворение на Вашия партньор.

Преждевременната еякулация е по-често срещана сред по-възрастните мъже. Въпреки това, тя също не е рядкост сред по-младото поколение мъже.

Преждевременната еякулация може да доведе до чувство на неудобство и липса на увереност в мъжа, тъй като не успява да задоволи както своя партньор, така и себе си.

Преди да посегнете към лекарства, които могат да доведат до множество други странични ефекти и нарушения, опитайте средствата от алтернативната медицина.

Преждевременната еякулация може да бъде ефективно излекувана с помощта на натурални средства:

Лук

Семената на зеления лук действат като афродизиак и по този начин може да помогнат за контролиране на преждевременната еякулация чрез удължаване на сексуалните възможности.

Вземете една лъжица семена от зелен лук и ги добавете към чаша вода. Разбъркайте добре и пийте преди всяко хранене. Това ще подобри Вашата издръжливост и способност, за да контролирате Вашата еякулация.

Белият сорт лук също е чудесен афродизиак, който може да укрепне репродуктивните органи и да предотврати преждевременната еякулация. Просто яжте лук всеки ден, за да се насладите на ползите от него.

Лук кромид

Ашваганда (индийски женшен)

Аюрведа лекът ашваганда (индийски женшен), който е много популярен в Индия, може да лекува редица сексуални проблеми при мъжете, включително проблема с преждевременната еякулация. Билката повишава либидото, което е важен фактор, спомагащ за контролиране на преждевременната еякулация чрез засилване и удължаване на сексуалното удоволствие. Ашваганда осигурява физическа издръжливост и лекува еректилна дисфункция и импотентност.

Индийски женшен, Зимна череша, Псевдоженшен, Ашваганда

Джинджифил и мед

Джинджифилът помага за загряване на тялото и подобряване на кръвообращението. Консумирането на джинджифил подобрява притока на кръв към половия член, както и е полезно за задържане на ерекцията и предотвратяване на преждевременната еякулация.

Вземете половин чаена лъжичка джинджифил и същото количество мед и добавете към чаша топло мляко. Изпийте преди полов акт и със сигурност ще забележите промяната.

Джинджифил, Исиот, Джинджър

 Бамя

Известно е, че бамя на прах лекува преждевременната еякулация.

Вземете около 10 грама прах от бамя и добавете в чаша топло мляко. Прибавете 2 супени лъжици кристална захар и пийте тази смес всяка вечер. Извършвайки тази процедура най-малко месец, ще усетите подобрение на проблема с преждевременната еякулация.

Чесън

Чесънът също може да каже ефекти при лечение на преждевременна еякулация и други проблеми при мъжете.

Дъвченето на 3-4 скилидки чесън може да помогне за намаляване на еректилната дисфункция, а също и на преждевременната еякулация.

Моркови и яйца

Нарежете два моркова и ги смесете с половин варено яйце. Добавете една супена лъжица мед. Може да приемате всеки ден в продължение на три месеца. Ще почувствате бавно видима разлика и ще се почувствате много по-добре след три месеца.

След като преждевременната еякулация е под контрол, може да се намали приема на този натурален лек.

 Аспержи

Аспержите са свързани с няколко ползи за мъжкото здраве. Основното при тях е положителното им въздействие при стимулиране на сексуалното желание при мъжете. Аспержите са богати на няколко витамини и минерали, включително витамин Е.

Преждевременната еякулация може да се третира с корен от аспержи. Вземете около 20 грама корен от аспержи и го сварете заедно с чаша мляко. Може да консумирате след прецеждане на млякото. Правете това два пъти дневно за контролиране на преждевременната еякулация и излекуването й.

 Рициново масло

Преждевременната еякулация при по-възрастни мъже може да бъде резултат от проблеми, свързани с простатата. С цел контрол на проблемите с простатата и предотвратяване на възникването им може да се използва рициново масло за масажиране на простатната жлеза.

Нанесете рициново масло в перинеалната област, която е зоната между аналния отвор и тестисите. Масажирайте с кръгови движения и след това с по-дълги, нежни движения, започвайки от ануса към основата на половия член.

Бадеми и шафран

Шафранът е добре известен със своето свойство за подобряване на либидото. Вземете 10 бадема и ги накиснете във вода през цялата нощ. След като ги обелите, поставете бадемите в блендер. Добавете чаша горещо краве мляко, щипка кардамон, джинджифил и шафран към смлените бадеми. Всяка сутрин пийте тази смес.

Черен шоколад

Смята се, че черният шоколад е една от храните, които лекуват преждевременна еякулация. Той стимулира притока на кръв към мъжкия полов орган. Черният шоколад съдържа L-аргинин, важна аминокиселина, която регулира хормоналното производство в организма.

Авокадо

Често наричано плод-чудо, авокадото е богато на няколко витамини, включително С, К и В. Витамин К помага за регулирането на приток на кръв към важните органи в тялото. Също така, авокадото е богато на протеини и фибри, които действат като естествени сексуални стимулатори.

Орехи

Орехите лекуват импотентност, еректилна дисфункция, а също и преждевременна еякулация. Те са богати на протеини и важни минерали.

Женшен

Женшенът е изключително популярна билка за лечение на различни физически проблеми, включително преждевременна еякулация. Консумирайте половин чаена лъжичка от болката след обяд и след вечеря с топло козе или краве мляко.

Естествени афродизиаци

Естествени афродизиаци могат да подобрят Вашето либидо и да предотвратят преждевременната еякулация. Те включват: моркови, семена от копър, целина, банани, чесън, лук, джинджифил, миди, маруля и др.

Включването на тези храни в ежедневната Ви диета ще гарантира, че ще се освободите от сексуални проблеми, включително преждевременна еякулация.

Физикални методи

Преждевременната еякулация може да се контролира чрез практикуване на някои физикални методи по време на полов акт.

По време на полов акт, когато сте на път да получите оргазъм, можете да извадите половия член от влагалището и изчакайте около 30 секунди, след което можете да продължите половата активност. Това ще Ви помогне да предотвратите Вашата еякулация и да получите по-голяма контрол над ерекцията.

 Кегел упражнения

Някои укрепващи упражнения могат да помогнат за подобряване на Вашата издръжливост и контрол на еякулацията. Кегел упражненията са упражнения, които могат да укрепят тазовите мускули, помагащи при задържане на ерекция, а също и в контролирането на преждевременна еякулация. Това са лесни упражнения, които може да направите навсякъде, където сте.

Застенете прави и свийте мускулите в задните си части. По същия начин свийте мускулите, които контролират уринирането. Задръжте за 10-15 секунди и отпуснете. Това ще засили Вашите тазови мускули и ще подобри способността за контрол на еякулацията. Правете това 15-20 пъти на ден за добри резултати.

Техника "стоп-старт"

Техниката "стоп-старт" включва стимулиране на половия член и спиране на мастурбацията почти до точката на еякулацията. Спрете стимулацията за 30-60 секунди и започнете отново, когато сте възвърнали контрола си. Тази процедура се повтаря 3-4 пъти - спирате и "почивате" всеки път, когато почувствате, че сте на път да получите оргазъм. Накрая позволете на еякулацията да се случи. След много такива сесии ще увеличите контрола върху еякулацията си. Последователна практика ще доведе до резултати.

Техника с притискане (скуиз техника)

Техниката с притискане (скуиз техника) се изразява в притискане в продължение на няколко секунди в основата на главичката на половия член при полов акт, когато мъжът почувства, че е близо до еякулация. Спрете да правите секс в продължение на 30 секунди, а след това започнете отново. Това спира еякулацията, но може да повлияе на ерекцията, поне докато половият член не се стимулира отново. Можете да повторите тази процедура 4-5 пъти, докато решите вече да не отлагате оргазма.

За да бъде ефективен този метод, трябва да се използва в продължение на няколко месеца и това изисква голямо постоянство от мъжа и неговия партньор. Идеята на тази техника е, че след известно време мъжът ще е в състояние да забави бъдещата еякулация.

Допълнителни съвети

Допълнителни съвети за забавяне на еякулацията и предотвратяване на преждевременна еякулация включват:

Съсредоточете мислите си върху нещо друго: нещо разсейващо, скучно или досадно. Това може да помогне за забавяне на еякулацията.
Опитвайки се да спрете постоянно или да намалите до голяма степен употребата на алкохол, тютюн. Това може да подобри контрола върху еякулацията.
Друг съвет за забавяне на еякулацията е да се използват презервативи, така че да се намали чувствителността на пениса.
Някои мъже препоръчват сексуални пози, като лежане по гръб, които помагат за забавяне на еякулацията.
Мастурбацията няколко часа преди полов акт може да е полезна.
По-дълга любовна игра може да помогне за увеличаване на удовлетвореността на партньора, както и да забави Вашата еякулация. По-дългата любовна игра може да подобри връзката чрез намаляване на незадоволяването, разочарованието и тревожността, свързана с представянето в интимните отношения.
Честа на смяна на сексуалните пози не осигурява оптимална стимулация, които може да забави оргазма.
Поемете дълбоко въздух преди еякулация - това може да забави оргазма чрез забавяне на еякулацията и стимулацията.

 

Pin It
Pin It

Хепатит (на лат. - Hepatitis) представлява възпаление на черния дроб. Името произлиза от гръцките думи – хепар, което означава черен дроб, и наставката –итис, което означава възпаление. Причините за хепатита могат да бъдат много - вирусни причинители, паразити, наркотици, алкохол, механични (камъни в жлъчката), неспецифични и др. Това е неспецифичен термин и отразява всяко едно чернодробно възпаление без значение на етиологията му. Тук ще разгледаме хепатита, причинен от вируси, поради своята широка разпространеност.

Вирусните хепатити са едни от най-разпространените инфекциозни заболявания в света, включително и у нас. Установено е, че в много страни над 80 % от населението преболедува от хепатит А. По данни на СЗО (Световната здравна организация) около 2,5 милиарда души са преболедували от хепатит В, като 500 милиона остават трайни заразоносители. Също според СЗО около 200 милиона души са инфектирани с хепатит С.

Вирусните хепатити са познати от дълбока древност. Едно от първите описания е направено от Хипократ. Папа Захарий през 752 г. поради епидемия от жълтеница в папската армия предполага, че това е инфекциозно заболяване и болните трябва да се изолират като другите заразноболни. Вирхов (1849 г.) приема, че заболяването се дължи на „катар на жлъчните пътища”. Това било опровергано от Лурман (1885 г.), който описва епидемия от жълтеница в Хамбург със 191 заболели след ваксинация срещу вариола, а руския учен Боткин (1888 г.) приема въз основа на клиничните прояви, че „катаралната” жълтеница е инфекциозно заболяване. През 40-те години на 20-ти век се съобщава за много заболявания след имунизация против жълта треска, приготвена с човешки серум, и се приемат два вида хепатит: инфекциозен, епидемичен, А хепатит и серумен, парентерален, пострансфузионен, шприц, В хепатит. През 1965 г. екипът на Блумберг открива повърхностния антиген на вируса на хепатит В, т.нар. австралийски антиген (HBsAg), а през 1973 г. Feinstoune открива вируса на хепатит А. През 1977 г. Rizetto открива вирусния хепатити Д, през 1983 г. Балаян открива вирусния хепатит Е, през 1989 г. Choo открива вирусния хепатит C и през 1995 г. Simons и Linnen откриват вирусния хепатит G.

За сега са приети 6 вида причинители на вирусни хепатити, и съответно има 6 вида остри вирусни хепатита:

Вирусен хепатит А - с причинител хепатитен вирус А (HAV)
Вирусен хепатит В - с причинител хепатитен вирус В (HBV)
Вирусен хепатит С - с причинител хепатитен вирус С (HCV)
Вирусен хепатит D - с причинител хепатитен вирус D (HDV)
Вирусен хепатит E - с причинител хепатитен вирус Е (HEV)
Вирусен хепатит G - с причинител хепатитен вирус G (HGV) 

 

Pin It
Pin It

Синдромът на сухото око, познат още като болест на сухото око, кератоконюнктивитис сика, кератитис сика, представлява мултифакторно заболяване на сълзите и очната повърхност, което води до поява на дискомфорт, зрителни нарушения и нестабилност на слъзния филм покриващ окото с опасност от потенциално увреждане на очната повърхност. Заболяването се придружава от повишен осмолалитет на слъзния филм и възпаление на очната повърхност. Множество са причините за неадекватна продукция на сълзи или нарушения в състава на слъзния филм, което води до прекалено бързо изпаряване или преждевременна деструкция на слъзната покривка.

Синдромът на сухото око може да бъде разделен на два основни подвида:

- синдром на сухото око свързан със синдрома на Сьогрен

- синдром на сухото око несвързан със синдром на Сьогрен

Пациенти със слъзен дефицит страдат от синдром на Сьогрен, ако дефицитът е придружен от ксеростомия (сухота в устата) или заболяване на съединителната тъкан. Пациенти с първичен синдром на Сьогрен имат данни за системно автоимунно заболяване, което се манифестира с наличието на серумни антитела и тежък слъзен дефицит и увреждане на очната повърхност. Тези пациенти, от които повечето са жени, нямат отделно установено заболяване на съединителната тъкан. Вторичният синдром на Сьогрен се дефинира, като синдром на сухото око свързан с диагностицирано заболяване на съединителната тъкан, което най-често може да бъде ревматоиден артрит, системен лупус еритематодес или системна склероза.

Синдром на сухото око несвързан със синдром на Сьогрен се среща по-често при постменопаузални жени, бременни, жени приемащи орални контрацептиви или жени, които са на хормон-заместителна терапия (особено с препарати, съдържащи само естроген). Общият деноминатор е понижаването нивата на андрогените, което може да се дължи или на намалена овариална функция (при постменопаузални жени) или увеличени нива на свързващия половите хормони глобулин (при бременни и при жени, приемащи орални контрацептиви).

Дисфункция на Мейбомиевите жлези също представлява ключов компонент от синдрома на сухото око. Едно проучване на 224 пациенти със синдром на сухото око показало, че при 86% от тях се наблюдават признаци на дисфункция на мейбомиевите жлези. Счита се, че андрогените имат трофична функция спрямо слъзните и мейбомиевите жлези. Освен това, те осъществяват силно противовъзпалително действие чрез продукция на трансформиращ растежен фактор бета (TGF-b), потискайки лимфоцитната инфилтрация.

Синдромът на сухото око представлява предимно клинична диагноза, която се поставя след комбиниране на информацията, получена от анамнезата и физикалния преглед и осъществяването на един или няколко тестове, които да обективизират диагнозата. Не съществува абсолютно специфичен тест, с който да се постави диагнозата синдром на сухото око.

Ранното откриване и агресивното лечение на синдрома на сухото око може да помогне за превенцията на улцерации на роговицата и скарификация, както и подобряването качеството на живот на болния. Лечението зависи от от степента на тежест на заболяването и може да включва приложение на медикаменти, устройства за защита на окото и хирургична интервенция. Честотата на прегледите при специалист зависи от тежестта на симптомите.

Международната работна група за синдрома на сухото око (DEWS) развила класификация на синдрома на сухото око въз основа на етиологията, механизмите на заболяването и стадия на заболяването. Тази класификация установява два основни механизми за възникване на състоянието сухо око:

- дефицит на слъзни продукти;

- повишено изпаряване на слъзния филм;

Дефицит на сълзи е най-честата причина за поява на сухо око, и състоянието се дължи на недостатъчна продукция на сълзи. Причините за възникване дефицит на слъзната продукция могат да бъдат синдром на Сьогрен (първичен, вторичен), недостатъчност на слъзните жлези, обструкция на каналите на слъзните жлези, рефлексна хипосекреция, прилагане на някои системни препарати.
Причини за повишено изпаряване на слъзния филм могат да бъдат дисфункция на мейбоевите жлези, ниска честота на мигане, въздействие на някои лекарства (например изотретиноин), дефицит на витамин А, локално приложение на лекарства, носене на контактни лещи, заболяване на очната повърхност (например алергии).

Вторичен дефицит на слъзните жлези, който може да наруши продукцията на сълзи, може да се дължи на инфилтрати в слъзните жлези, саркоидоза, лимфом, СПИН, амилоидоза, хемохроматоза, инфекциозни заболявания на слъзните жлези, трахома, аблация на слъзните жлези, денервация на слъзните жлези.

Лекарствени препарати, които могат да повлияят неблагоприятно продукцията на сълзи са антихистамини, бета-блокери, фенотиазини, атропин, орални контрацептиви, анксиолитици, антипаркинсонови агенти, диуретици, антихолинергици, антиаритмици, локални анестетици, изотретиноин.

Вторичният синдром на Сьогрен може да бъде свързан с някои от следните заболявания на съединителната тъкан - ревматоиден артрит, системен лупус еритематодес, прогресивна системна склероза, интерстициален нефрит, полимиозит и дерматомиозит, нодозен полиартериит, тироидит на Хашимото, лимфоцитен интерстициален пневмонит, идиопатична тромбоцитопенична пурпура, хипергамаглобулинемия, грануломатоза на Вегенер и други.

 

Pin It
Pin It

Миомата представлява доброкачествен гладкомускулен тумор, който произхожда от миометриума (мускулната тъкан на матката).

Миомата засяга 25 % от жените над 30-годишна възраст. Туморът се среща рядко под 18-годишна възраст, а в менопаузата регресира. Миомата е най-често срещаният маточен тумор и един от най-често срещаните тумори на женска полова система.

Всички миомни възли започват като малки възелчета, които произхождат от мускулната тъкан на матката, а по-късно се трансформират до възли, които могат да бъдат с различна големина и разположение. Миомният възел може да бъде единичен или да се наблюдават множество миомни възли, които засягат цялата матка и предизвикват в различна степен нейната деформация (матката с множество възли се нарича миоматозна матка).

Характерно за лейомиомата е, че тя е ясно отграничена от околна тъкан, няма инфилтративен растеж и не метастазира. Лейомиомата може да достигне значителни размери, вследствие на което да предизвиква компресия над съседните органи и структури.

Миомите могат да имат различна локализация. Наблюдават се миомни възли, разположени субмукозно, интрамурално или субсерозно.

Клинично гладкомускулният тумор се характеризира предимно с неправилни кръвотечения, симптоми вследствие на притискане на съседни органи и структури и рядко болка. В някои случаи вследствие на миомен възел могат да се наблюдават спонтанни аборти и стерилитет.

Точните причини за поява на миома не са установени все още от учените.

Изглежда, че развитието на миомата е свързано с женския хормон естроген. Миомата се появява по време на репродуктивните години, когато нивата на естроген са високи. Миоми не се развиват преди тялото да започне производство на естроген. Миомите имат тенденция да растат много бързо по време на бременност, когато тялото произвежда допълнително естроген. След навлизане в менопауза миомите обикновено спират да растат и започват да намаляват размерите си в резултат от загуба на естроген.

Генетични аномалии, промени в експресията на растежния фактор (протеини, образувани в организма, които направляват скоростта и степента на клетъчна пролиферация), аномалии в съдовата система, както и отговорът на тъканите към нараняване са предложени като условия, играещи роля в развитието на миома.

Изследвания и клиничен опит се опират на тези фактори като причинители или въздействащи за появата на миома:

Генетични промени и фамилна анамнеза

Много миоми съдържат промени в гени, които се различават от тези в нормалните мускулни клетки на матката.

Има и някои доказателства за фамилна анамнеза и генетично унаследяване в поколенията. Жена с майка или сестра с миома е с повишен риск от развитието й в сравнение с жена без фамилна анамнеза за миома. Установена е по-голяма вероятност за развитие на миома при еднояйчни близначки, появяваща се и при двете, отколкото разнояйчни близначки.

Хормони

Естроген и прогестерон, двата хормона, които стимулират развитието на лигавицата на матката по време на всеки менструален цикъл в подготовка за бременност, изглежда насърчават растежа на миомите. Миомите съдържат повече естрогенови и прогестеронови рецептори, отколкото нормалните мускулни клетки на матката.

Миомите имат тенденция да регресират след навлизане в менопаузата поради спад в производството на хормони.

Други растежни фактори

Вещества, които помагат на организма да поддържа тъканите - растежни фактори, като например инсулино-подобен растежен фактор, могат да повлияят растежа на миомата.

Раса

Жени с африкански произход са с два до три пъти по-голяма вероятност да развият миома, отколкото жени от други раси. Освен това жените от африкански произход развиват фиброми на по-млада възраст и могат да имат симптоми на миома по време на 20-те си години, за разлика от кавказките жени с миоми, при които обикновено се появяват симптоми на проблема по време на 30-те или 40-те години.

В зависимост от посоката на нарастване и тяхната локализация миомите се подразделят на няколко видове: субмукозни, интрамурални и субсерозни. От тях най-често срещаните са интрамуралните миомни възли. Миомните възли могат да бъдат единични или множествени.

Субмукозни миомни възли

Субмукозните миомни възли имат растеж към маточната кухина и са покрити от ендометриум. Те могат да растат на широка основа (представени като единично образувание) или да бъдат на краче. В случаите, когато са на краче, субмукозните миомни възли могат под влияние на маточните контракции да се "изродят" през цервикалния канал или да се откъснат. Тези възли водят до най-честите прояви на заболяването, изразяващи се със значителни кръвотечения. Освен това те имат основно значение за спонтанните аборти и безплодието.

Интрамурални възли

Интрамуралните възли са най-често срещаните миомни възли, които са открити при над 70 % от жените в детеродна възраст. Развиват се в стената на матката като предизвикват нейното значително уголемяване. Възлите в началото са с малки размери и са разположени в маточната мускулатура. С напредването на процеса и уголемяването на възлите, те могат да нараснат към кухината на матката (субмукозни) или към нейната повърхност (субсерозни).

Субсерозни миомни възли

Субсерозните миомни възли имат растеж към коремната кухина и са покрити от перитонеум. Субсерозните миомни възли могат да достигнат значителни размери и вследствие на това да осъществяват компресия на съседни органи и тъкани. Субсерозните миоми също могат да бъдат и на краче. В редки случаи някои от субсерозните миоми могат да се откъснат от матката и да се кръвоснабдяват от оментума - в тези случаи се говори за паразитни миоми.

Други видове миомни възли

Освен посочените съществуват и други видове миомни възли.

Миомите, които се развиват в маточната шийка, се наричат цервикални, а тези, които нарастват в широката връзка - интралигаментарни. Някои миомни възли могат да имат екстраперитоеален растеж. Най-често миомните възли засягат тялото на матката, а шийката и другите посочени локализации се срещат много рядко.

Миомните възли могат да бъдат единични или множествени (при наличие на множество възли матката се нарича миоматозна). Описани са случаи на пациентка с над 200 миомни възела.

Симптомите на заболяването зависят от локализацията на миомата и нейния размер. Миомите, особено когато са с малки размери, могат да бъдат асимптомни.

Клинично признаците, които се наблюдават при миома, се характеризират предимно с неправилни кръвотечения (хиперменорея, метрорагия, менометрорагия). Други оплаквания, които могат да имат болните, са симптоми вследствие на компресия на съседни органи и тъкани от уголемения миомен възел, подуване на корема, коремен дискомфорт, затруднена дефекация, често уриниране. Тежки последствия, които могат да се наблюдават при миома, са безплодието, спонтанните аборти, аномалии в позицията на плода (при съчетание на миома и бременност).

Неправилни кръвотечения

Неправилните кръвотечения представляват най-честата проява на това заболяване. Те се изразяват предимно с хиперменорея, метрорагия, менометрорагия. Основно значение за кръвотечението имат субмукозните миомни възли. Тежестта на кръвотечението зависи най-вече от отношението на миомните възли към маточната празнина и ендометриума. Кървенето при субмукозните възли се дължи на дисторзия на околните съдове и улцерация на ендометриума. При някои от жените може да се наблюдава предменструално цапане, което преминава след известно време в нормална менструация. При продължително кървене нерядко може да се развие анемичен синдром. Анемичният синдром е състояние, което се характеризира с понижено количеството на хемоглобина (Hb) в единица обем кръв.

Смущения от притискане на съседни органи

При миомни възли с големи размери могат да се наблюдават смущения от притискане на съседни органи. Органите, които са подложени най-често на компресия, са пикочния мехур и ректума. Проблемите, които се наблюдават при компресия на пикочния мехур, се изразяват в честото уриниране. Някои жени се будят многократно нощем, за да изпразнят пикочния си мехур. В случай че миомата осъществи компресия на уретерите, може да се развие хидронефроза. При притискането на ректума могат да се наблюдават чревен дискомфорт и смущения в дефекацията. Големи миоми на задната повърхност на матката могат да осъществят компресия на мускули и нерви, вследствие на което да се наблюдава различна по интензивност болка в гърба.

Болка

При повечето миоми обикновено болка не се наблюдава. Понякога болка може да се появи по време на овулация или преди менструация. Жените с голяма миома могат да имат тазов дискомфорт, изразяващ се с тежест или натиск в долната част на корема или таза. Остра силна коремна болка е необичайно оплакване за заболяването и когато тя се появи, обикновено е свързана с някакъв вид усложнение, като усукване на педикулизиран миомен възел, некроза или компресиране на миома между матката и опашните прешлени. При миома може да има дискомфорт и болка при полово сношение, но обикновено това е рядко и характерно за други гинекологични заболявания.

Лечение на миомата може да не бъде необходимо в случаи, когато няма симптоми на миома или когато симптомите са леки и ежедневните дейности не са значително засегнати.

Миомата често се свива след менопауза и симптомите обикновено се облекчават или изчезват напълно.

Симптоматично миома на матката може да бъде лекувана с:

медикаменти за контролиране на симптомите
лекарства за свиване на миомата
хирургично лечение
нехирургични процедури
9.1. Лекарства за облекчаване на симптомите на миомата
Редица лекарства се използват за контролиране на симптомите, причинени от миома, но те могат да бъдат по-малко ефективни при по-големи миоми.

Вътрематочна лекарстводоставяща система левоноргестрел (LNG-IUS)

Вътрематочна лекарстводоставяща система левоноргестрел (LNG-IUS) е малко пластмасово устройство, което се поставя в матката и бавно освобождава прогестероновия хормон левоноргестрел. LNG-IUS възпрепятства от бързо нарастване на маточната лигавица и менструалното кървене става по-леко.

Странични ефекти, свързани с вътрематочната лекарстводоставяща система левоноргестрел, включват:

нередовен менструален цикъл, което може да продължи повече от 6 месеца
акне
главоболие
повишена чувствителност на гърдите
в редки случаи - липсваща менструация
LNG-IUS също действа като контрацептив, но не влияе на шансовете за забременяване след прекратяване на употребата му.

Транексамова киселина

Ако вътрематочната лекарстводоставяща система левоноргестрел е неподходяща (например ако не е желателна контрацепция), таблетки транексамова киселина могат да бъдат предписани. Тези таблетки действат, като помагат на кръвта в матката да се съсирва.

Лечението трябва да бъде спряно, ако симптомите не се подобрят в рамките на три месеца.

Таблетки транексамова киселина не са форма на контрацепция и няма да се отразят на шансовете за забременяване.

Възможните странични ефекти включват:

стомашно разстройство и
диария.
Противовъзпалителни лекарства

Нестероидни противовъзпалителни средства (НСПВС), като ибупрофен и мефенамова киселина, могат да се вземат три или четири пъти на ден от първия ден на менструацията до спиране на кървенето или намаляването му до задоволителни нива.

Те действат чрез намаляване на производството на хормоноподобно вещество, наречено простагландин, който е свързан с тежките менструални периоди.

Противовъзпалителните лекарства също са болкоуспокояващи, но не са форма на контрацепция.

Чести нежелани реакции са:

лошо храносмилане и
диария.
Противозачатъчни таблетки

Противозачатъчните таблетки е популярна форма на контрацепция, която възпрепятства освобождаването на яйцеклетка от яйчниците с цел предпазване от бременност.

Освен че кървенето става по-леко, някои противозачатъчни таблетки могат да помогнат за намаляване на болката по време на менструация.

Норетистерон

Норетистерон е вид изкуствен прогестоген (един от женските полови хормони), който може да помогне за облекчаване на тежките менструални периоди. Перорално приложен, норетистерон действа, като предотвратява бързото разрастване на маточната лигавица. Това не е форма на контрацепция, въпреки че може да намали шансовете си за зачеване при прием.

Страничните ефекти при орално приложение на норетистерон могат да бъдат неприятни и включват

увеличаване на теглото
болки в гърдите
краткосрочно акне.
Прогестоген

Прогестоген също е на разположение под формата на инжекция за лечение на тежки менструални периоди. Това лекарство действа, като предотвратява бързото разрастване на маточната лигавица.

Тази форма на прогестоген може да се инжектира веднъж на всеки 12 седмици, за толкова дълго, колкото е необходимо лечение.

Честите странични ефекти при инжекционно приложение на прогестоген включват

наддаване на тегло
нередовно менструално кървене
липсващи менструални цикли
предменструални симптоми, като подуване, задържане на течности и повишена чувствителност на гърдите.
Инжектираният прогестерон също действа като контрацептив. Не възпрепятства забременяването след спиране на употребата, въпреки че може да има забавяне след прекратяване на приложението му, преди жената да е в състояние да забременее.

9.2. Лекарства за свиване на миомата
Някои лекарства могат да се използват за свиване на размерите на миомата. Те включват:

Аналози на гонадотропин-рилизинг хормон

Лекарство, наречено аналози на гонадотропин-рилизинг хормон (GnRHas), спомага за свиването на миома.

Аналози на гонадотропин-рилизинг хормон, като гозерелин ацетат, са хормони, приложени чрез инжектирани, чието действие предизвиква освобождаването от тялото на малко количество от хормона естроген, който причинява свиването на миомата.

Аналозите на гонадотропин-рилизинг хормон спират менструалния цикъл, но не са форма на контрацепция. Те не влияят на шансовете за забременяване след спиране на употребата им.

Понякога GnRHas се използват за свиване на миома преди оперативното й отстраняване.

Аналозите на гонадотропин-рилизинг хормон могат да предизвикват редица подобни на менопаузата странични ефекти, включително

горещи вълни
повишено изпотяване
мускулна скованост
вагинална сухота.
Понякога може да се препоръча комбинация от GnRHas и ниски дози на хормонално заместителна терапия (HRT), за да се предотвратят тези странични ефекти.

GnRHas се предписват само в краткосрочен период (максимум шест месеца). Миомата може да започне да расте отново към първоначалния си размер след спиране на лечението.

Даназол

Даназол е ефективно лечение за свиване на миома и контролиране на симптомите. Употребата на даназол е ограничена от неприятни странични ефекти.

Смята се, че механизъм на действие се основава на антиестрогенни ефекти.

Неотдавнашният опит показва, че безопасността и страничните ефекти могат да се подобрят чрез по-предпазливо дозиране.

Достинекс

Показано е, че достинекс в умерени и добре поносими дози ефективно свива размерите на миомата.

Механизмът на действие е неясен.

9.3. Хирургично лечение
Възможно е да се предприема хирургично лечение, ако симптомите на миомата са особено тежки и медикаментите не са били ефективни. Има няколко различни хирургични процедури, използвани за лечение на миома.

Основните процедури, използвани при хирургично лечение на миомата, са:

Хистеректомия

Хистеректомията е хирургична процедура за отстраняване на матката. Това е най-ефективният начин за предотвратяване на рецидив на миомата.

Това лечение може да се препоръча, ако миомата е с големи размери или причинява тежко кървене и жената не желае да има повече деца.

Има няколко различни начини за извършване на хистеректомия, включително през влагалището или през няколко малки разреза в областта на корема. В зависимост от използваната техника, процедурата може да се извършва под местна упойка или обща упойка.

Пациентката обикновено ще трябва да остане в болница за няколко дни след хистеректомия. Отнема около шест до осем седмици, за да се възстанови напълно жената, през което време трябва да почива, колкото е възможно повече.

Страничните ефекти на хистеректомията могат да включват

ранна менопауза и
намаляване на либидото (сексуалното желание).

Миомектомия

Миомектомията е хирургична процедура за отстраняване на миоми от стената на матката. Тя може да се разглежда като алтернатива на хистеректомията, особено за жените, които все още искат да имат деца.

Въпреки това, миомектомията не е подходяща за всеки тип миома. Определя се дали операцията е подходяща за конкретния случай въз основа на обстоятелства, като например размера, броя и разположението на миомата.

В зависимост от големината и разположението на миомите миомектомията може да включва няколко малки инцизии в корема или един по-голям разрез. Миомектомиите се извършват под обща анестезия и обикновено пациентката трябва да остане в болница няколко дни след процедурата. Подобно на хистеректомията, обикновено жената ще бъде посъветвана да почива в продължение на няколко седмици, докато се възстанови.

Миомектомиите обикновено са ефективни за лечение на миома, въпреки че има риск за рецидив на миомата и ще бъде необходима допълнителна операция.

Нехирургични процедури
Освен традиционните оперативни техники за лечение на миома, на разположение са нехирургични процедури. Те включват:

Емболизация на маточните артерии (ОАЕ)

Емболизация на маточните артерии е алтернативна процедура на хистеректомия или миомектомия за лечение на миома. Тя може да се препоръча на жени с големи миоми.

Емболизация на маточните артерии се извършва от рентгенолог. Тя включва блокиране на кръвоносните съдове, които снабдяват миомата, причинявайки свиването й.

По време на процедурата се инжектира химикал чрез малка тръбичка, която се направлява чрез рентгенови лъчи през кръвоносен съд на крака. Извършва се под местна упойка.

Пациентката остава в болницата за ден или два след ОАЕ. Когато напусне болницата, жената ще бъде посъветвана да почива в продължение на една до две седмици.

Въпреки че е възможно да има успешна бременност след емболизация на маточните артерии, ефектите на процедурата по отношение на фертилитета и бременността обикновено са неопределени. Процедурата трябва да се извършва поради това само след подробно обсъждане с лекуващия лекар на потенциалните рискове, ползи и неясноти.

Аблация на ендометриума

Аблация на ендометриума е сравнително малка процедура, която включва премахване на лигавицата на матката. Процедурата се използва основно за намаляване на тежък кръвоизлив при жени с миома, но то също може да се използва за лечение на малки миоми в лигавицата на матката.

Аблация на ендометриума може да се извърши под местна или обща анестезия. Изпълнението й е доста бързо, около 20 минути, и често пациентката може да се прибере вкъщи същия ден.

Пациентката може да изпита вагинално кървене или спазми в корема в продължение на няколко дни след това, въпреки че някои жени имат кървав секрет в продължение на три или четири седмици.

Макар че все още може да бъде възможно да се забременее, след извършване на ендометриална аблация, процедурата не се препоръчва за жени, които искат да имат още деца. Това е така, тъй като рискът от сериозни проблеми, като спонтанен аборт, е висок.

Хистероскопска резекция на миома

Хистероскопска резекция на миома е процедура, която включва използването на тънък телескоп, наречен хистероскоп, и редица малки хирургични инструменти за отстраняване на миома. Процедурата се извършва през влагалището, така че не са необходими разрези.

Процедурата може да се използва за премахване на малки миоми, разположени във вътрешността на матката (субмукозни фиброми), и е подходяща за жени, които искат да имат деца в бъдеще.

Хистероскопска резекция на миома често се извършва под обща упойка, въпреки че може да се използва местна упойка. Обикновено пациентката може да се прибере вкъщи същия ден, в който е извършена процедурата.

Пациентката може да изпита стомашни спазми след процедурата, но те обикновено продължават само няколко часа. Освен това може да се появи малко количество вагинално кървене, което трябва да спре в рамките на няколко седмици.

По-нови процедури

Освен описаните по-горе процедури, има две нови техники за лечение на миома, които използват магнитен резонанс (MRI). Те са:

ЯМР-ръководена перкутанна лазерна аблация
ЯМР-ръководен транскутанно фокусиран ултразвук
Тези техники използват ЯМР за насочване на малки игли в центъра на миомата. Лазерната енергия или ултразвукова енергия след това се провежда през иглите за унищожаване на миомата. Тези методи на лечение не могат да се използват за лечение на всички видове миоми, както и дългосрочните ползи и рискове са неизвестни.

Въпреки че все още се провеждат изследвания, някои данни посочват, че тази неинвазивна процедура има краткосрочни до средносрочни ползи, когато се извършва от опитен лекар.

Въпреки това, ефектите върху бременността и върху жените, които желаят да имат бебе в бъдеще, не са напълно известни, така че това трябва да бъде взето под внимание.

 

 

Pin It
Pin It

Клапният апарат на сърцето се състои от четири на брой клапи, които осигуряват правилния поток на кръвта през сърдечните кухини и към посока големите кръвоносни съдове. Това са митралната клапа (разположена между лявото предсърдия и лявата камера), трикуспидалната клапа (разположена между дясното предсърдие и дясната камера), аортната клапа (разположена на изхода на лявата камера) и пулмоналната клапа (разположена на изхода на дясната камера). Анатомичната и функционална цялост на сърдечните клапи е задължително условие за осигуряване на еднопосочно движение на кръвта по време на систолата и диастола.

Нарушените функции на сърдечните клапи (клапни пороци) се класифицират като стеснение на отвора (стеноза) или недостатъчното му затваряне (инсуфициенция, регургитация), но може да съществуват едновременно стеноза и инсуфициенция на една и съща клапа. Порокът може да бъде едноклапен или поликлапен, вроден или придобит. Вродените сърдечни клапни пороци засягат предимно трикуспидалната и белодробната клапи, често се съчетават с други аномалии и са относително редки, а придобитите са най-често на митралната и аортната клапи.

Сърдечните клапни пороци биват вродени и придобити. Под придобити клапни пороци трябва да разбираме увреждането на клапи, които преди това са имали нормална структура и са функционирали нормално. Тези увреждания могат да настъпят вследствие на различни заболявания, като ревматизъм, ендокардит, исхемична болест на сърцето, кардиомиопатия, сифилис, артериална хипертония, аневризма на аортата, заболявания на съединителната тъкан, тумори, радиация и други.

Причините за възникване на вродените сърдечни клапни пороци са комплексни.

Ревматизъм

Ревматизмът представлява системно възпалително заболяване на съединителната тъкан, което се причинява от остра инфекция с бета-хемолитичен стрептокок от група А. Проявява се най-често в детска възраст и обхваща предимно ставите, сърцето, кожата и централната нервна система. Заболяването има пристъпен характер. Стрептококите от група А притежават различни биологични свойства и вирулентност. Основен фактор на вирулентността на тези стрептококи е М-протеинът от клетъчната стена на бактериите. За ревматогенни серотипове се смятат тези, които експресират голямо количество М-протеин и образуват здрава капсула, защитаващи ги от фагоцитозата. Доказано е още, че антигенни детерминанти на М протеина участват в кръстосана реакция с миозина на кардиомиоцитите. Индивидуалната имунореактивност на макроорганизма има съществена роля за изявата на болестта. Установено е, че само 1-3% от децата, боледували от остра стрептококова инфекция, развиват впоследствие ревматизъм. Засягането на сърцето от ревматизъм се нарича ревмокардит. Той обикновено е дълготраен, трудно се поддава на лечение и води до остатъчни органични промени на една или повече сърдечни клапи.

Инфекциозен ендокардит

Инфекциозният ендокардит представлява остро или подостро възпалително заболяване на ендокарда на клапите. Причинява се от микробна инфекция и протича с прояви на субфебрилитет или с картина на сепсис. При това заболяване се наблюдава образуването на така наречените вегетации, които могат да обхванат хордите, септални дефекти, клапните протези и по-рядко париеталния ендокард. В 80% от случаите причинители на инфекциозния ендокардит са стафилококите и стрептококите. Освен тях се наблюдават и други причинители като ентерококи, салмонели, клебсиела, протеус, серация, псевдомонас, коринебактериум, листериа, гъби (кандида, аспергилус), риктсиа и други.

Характерно за инфекциозния ендокардит е настъпването на възпалителни и деструктивни промени по клапите. Това са вегетации или улцерации, които причиняват фенестрация или пълно унищожаване на клапни платна, перфорация на синусите на Валсалва, на мембранозната част на септума, руптура на хорди и папиларни мускули, васкулити и органни изменения.

Исхемична болест на сърцето (инфаркт на миокарда)

Острият инфаркт на миокарда е състояние, което настъпва вследствие внезапно прекъсване на коронарния кръвоток в някоя от коронарните артерии, водещо до исхемична некроза на миокарда. В повечето случаи непосредствената причина за прекратяване на кръвния ток е формирането на оклузивен тромб в зоната на усложнена плака. Едно от усложненията на това състояние е настъпване на митрална инсуфициенция. Най-често тя е лека, но в около 4% е високостепенна. При тези болни акутно възникналата тежка митрална регургитация в резултат на исхемия и последвала руптура на папиларния мускул може да доведе до тежък белодробен оток или до кардиогенен шок и смърт. Митралните увреждания могат да бъдат диагностицирани с аускултация, ехокардиографски или евентуално с катетър.

 Кардиомиопатии

Кардиомиопатиите представляват хетерогенна група заболявания на миокарда, които са свързани с механична и/или електрическа дисфункция, обикновено представящи се с несъответстваща на хемодинамичния товар камерна хипертрофия или дилатация и се дължат на различни причини, които често са генетични. Кардиомиопатиите се ограничават до засягане само на сърцето или са част от генерализирани системни заболявания, в повечето случаи водещи до сърдечно-съдова смърт или прогресираща сърдечна недостатъчност, свързана с настъпилите увреждания. Въпреки голямото разнообразие от нозологични единици, принадлежащи към групата на кариомиопатиите, в патогенезата им има много общи моменти, които могат да бъдат схематично най-общо представени със следната последователност:

- молекулярни (генетични) абнормалитвти;

- малфункция на клетъчни органели;

- сърдечна недостатъчност;

- компенсаторни отговори на организма.

Засягането на клапния апарат на сърцето при различните видове кардиомиопатии зависи от конкретния вариант на заболяването и може да се изразява в настъпване на стеноза или регургитация на сърдечните клапи.

Артериална хипертония

Артериалната хипертония е състояние, което се характеризира със стойности на артериалното кръвно налягане равни или по-високи от 140 mmHg за систолното и 90 mmHg за диастолното, при лица над 18 годишна възраст, след неколкократно измерване по метода на Riva-Rocci, при най-малко два или повече прегледи. Увеличеният левокамерен стрес, повишеното преднатоварване, симпатикусовата стимулация и генетичното предразположение представляват основни фактори за развитие на левокамерна хипертрофия. Хипертрофиралият левокамерен миокард води до нарушена диастолна дисфункция на лявата камера, миокардна исхемия, камерни аритмии и систолна дисфункция (в късните стадии на заболяването). Артериалната хипертония се явява предиспозиция за дегенеративно увреждане на аортната клапа.

Вродени клапни пороци

Вродените сърдечно-съдови болести се определят като патология на сърдечно-съдовата структура и/или функция, която е налице при раждането, въпреки че тя може да бъде открита много по-късно. Вродените сърдечни малформации са резултат от взаимодействие между мултифакторни генетични и на заобикалящата среда взаимодействия, които са твърде сложни, за да се определи специфичната причина при всеки отделен случай. Причините за възникване на тези малформации могат да се разделят на екзогенни и ендогенни. По-важните от тях са: вирусни инфекции - рубеола, грип; рентгенови облъчвания; злоупотреба с алкохол; лекарствени средства - талидомид, литий; хиповитаминози; травми на плода и майката и други. Примери за вродени клапни пороци са бикуспидия на аортната клапа, аортна стеноза, пулмонална сеноза, трикуспидална аномалия на Ебщайн и други.

 Митрална стеноза

Митралната клапа представлява сложна сърдечна структура, състояща се от клапен пръстен (анулус) с две части - предна и задна, платна - предно и задно, комисури - предномедиална и заднилатерална, хорди и папиларни мускули - преден и заден, поддържащи клапата контактни части от левокамерния миокард и този от лявото предсърдие, както и от аортната стена (митро-аортен преход). Нормалната площ на митралния клапен отвор е 4-6 кв.см. За стеснен се приема отвор с площ 2,5-4 кв см най-често с безсимптомно протичане, а при площ на митралния клапен отвор под 2,5 кв.см се появяват и субективни оплаквания.

Митралната стеноза представлява стеснение на отвора на митралната клапа, което затруднява пълненето на лявата камера по време на диастолата и предизвикващо обременяване на лявото предсърдие.

Според основната локализация на промените митралната стеноза бива: комисурална (най-значими са промените в комисурите), хордална, куспидална (в платната) и комбиниран тип (най-често срещаната). Според степента на стеснение на митралния клапен отвор порокът се приема за лекостепенен при площ над 1,5 кв.см, умерено тежък - 1-1,5 кв.см и тежкостепенен - под 1 кв.см.

Изолирана митрална стеноза се среща в около 25% от всички пациенти с ревматични сърдечни пороци. Комбинираният митрален порок със стеноза и инсуфициенция се среща приблизително при 40% от болните с ревматично клапно заболяване. С напредъка в лечението на острия ревматичен пристъп и антибиотичната профилактика на рецидивите на ревматизма в държавите с по-висок стандарт се наблюдава значително понижаване на честотата на ревматичните сърдечни пороци и съответно - на митрална стеноза.

 

 

Pin It
Pin It

Ракът на простатата се представя като един от основните медицински проблеми на мъжката популация.

Само в Европа всяка година се диагностицират 2,6 милиона нови случая. Той представлява 11 % от всички случаи на рак при мъжете и 9 % от смъртните случаи, дължащи се на рак при тях.

Ракът на простатата е форма на рак (злокачествен тумор), който се развива в простатната жлеза в мъжката полова система.

Простатната жлеза е изградена от няколко типа клетки, но почти винаги се касае за карцином, произлезнал от жлезистите клетки на простатата. Тези клетки произвеждат течност, която се добавя към спермата. Медицинският термин за този рак, започващ от жлезистите клетки, е аденокарцином.

Могат да се срещнат и други типове рак, като саркоми и преходни карциноми, но те се срещат много рядко.

Затова като се говори за рак на простата, почти винаги се има предвид аденокарцином на простатата.

Колкото раковите клетки приличат на нормалните, толкова по-добре е диференциран ракът и съответно прогнозата е по-добра.

За съжаление има и форми, при които раковите клетки са толкова изменени, че изобщо не приличат на нормалните, и тогава се казва, че ракът е недиференциран. Тогава прогнозата не е добра.

При повечето от случаите ракът на простатата се развива бавно, в продължение на много години, без да се появят симптоми и подозрения за заболяването и съответно, без да се открие самото заболяване.

Има и изключения от това правило, при които ракът се развива бързо и дава разсейки (метастази).

Има проучвания, които доказват наличието на карцином на простатата, открит по време на аутопсия на мъже, починали от други заболявания, без самият рак да е бил открит по-рано.

Тези проучвания показват, че 70-90 % от мъжете на 80-годишна възраст са имали рак на простатата, като в много от случаите нито самите пациенти, нито техните близки са знаели за това заболяване.

Рискови фактори за развитие на рак на простатата
Рисков фактор е нещо, което засяга шансовете за развитието на заболявания като рак. Някои рискови фактори, като пушене, могат да бъдат променяни, докато други, като възрастта на индивида или фамилната анамнеза, не могат да бъдат променяни. Пълното разбиране на причините за простатния карцином остава все още неразкрито, но учените са открили няколко фактора, които могат да променят риска от появата на болестта.

Основните рискови фактори са възрастта, фамилната анамнеза и начина на живот. Ракът на простатата е много рядко явление при мъжете, по-млади от 45, но честотата му нараства с напредване на възрастта. Средната възраст по време на диагнозата е 70. Мъже, които имат членове на семейството с рак на простатата, са с двойно по-висок риск от развитие на болестта в сравнение с мъжете без рак на простатата в семейството. Този риск изглежда да е по-голям според проучвания при мъже със засегнат от болестта брат, отколкото при мъже със засегнат баща. Мъжете с високо кръвно налягане са по-склонни да развият рак на простатата. Има малък повишен риск за рак на простатата, свързан с липса на физически упражнения.

Основните рискови фактори за развитие на рак на простатата включват:

 Възраст

Честотата на рака на простатата ескалира драстично с увеличаване на възрастта. Въпреки че е много необичайно заболяване при мъжете, по-млади от 50 години, процентът нараства експоненциално след това. Шест от всеки десет случая на рак на простатата са при мъже над 65-годишна възраст. При всички възрастови групи честотата на рака на простатата при чернокожите надвишава тази на белите.

 Раса

Рискът от развитие и смърт от рак на простатата е драстично по-висок сред негроидната раса, има междинни нива сред европеидната раса и е най-нисък сред монголоидната раса. Противоречиви данни са били публикувани по отношение на етиологията на тези резултати, но някои доказателства сочат, че достъпът до здравни грижи може да играе роля в резултатите от заболеваемостта при различните раси.

Националност

Ракът на простатата е най-често срещан в Северна Америка, Северозападна Европа, Австралия и на Карибските острови. Той е по-малко разпространен в Азия, Африка, Централна Америка и Южна Америка. Причините за това не са ясни. По-интензивният скрининг в някои развити страни вероятно представлява малка част от тези различия, свързани с националността, но и други фактори, като начин на живот, също могат да бъдат важни. Например, хората от азиатски произход, живеещи в САЩ, имат по-нисък риск от рак на простатата в сравнение с белите американци, но техният риск е по-висок от този на мъжете от същата монголоидна раса, живеещи в Азия.

Фамилна анамнеза

Мъже, които имат първа степен роднини (брат или баща) с рак на простатата, имат два пъти по-голям риск от развитие на рак на простатата, а тези мъже с двама засегнати от простатен карцином роднини от първа степен са с петкратно по-голям риск в сравнение с хора без фамилна анамнеза.

Гени

Учени са открили няколко наследствени генетични промени, които изглежда, че повишават риска от рак на простатата, но те вероятно представляват само малък брой от случаите като цяло. Според проучвания има много различни гени, замесени в появата на рак на простатата, а не само един-единствен. Мутации в BRCA1 и BRCA2, важните рискови фактори за рак на яйчниците и рак на гърдата при жени, също са замесени в рак на простатата. Други асоциирани гени включват ген 1 наследствен рак на простатата HPC1, андрогенен рецептор, витамин D рецептор. Синтез на генното семейство TMPRSS2-ETS, особено TMPRSS2-ERG или TMPRSS2-ETV1/4, спомага за растежа на раковите клетки. Проучвания идентифицират няколко единични нуклеотидни полиморфизми (SNPs), които влияят съществено върху риска от рак на простатата.

Хормони

Развитието на простатата зависи от секрецията на дихидротестостерон (DHT / ДХТ). Тестостеронът предизвиква нормална вирилизация на каналовите структури на Wolffian и вътрешните гениталии и се въздейства от ензима 5-алфа-редуктаза, за да образува ДХТ. ДХТ има от 4-кратен до 50-кратен по-висок афинитет към адрогенния рецептор от тестостерона и ДХТ води до нормално развитие на простатата. Деца с анормална 5-алфа-редуктаза се раждат с неопределени гениталии, но придобиват мъжки характеристики през пубертета поради рязкото увеличаване на производството на тестостерон по това време. Клинични, образни и хистологични изследвания на такива индивиди показват малка, подобна на палачинка, простата с неоткриваемо ниво на простатно-специфичния антиген (PSA) и без доказателства за простатен епител. Дългосрочно проследяване показва, че не се развива нито доброкачествена простатна хиперплазия, нито рак на простатата.

Други доказателства, които показват, че степента на кумулативната експозиция на простатата на андрогени е свързано с повишен риск от рак на простатата включва следното:

Нито доброкачествена хиперплазия на простатата, нито рак на простатата са докладвани при мъже с предизвикан преди пубертета стерилитет (кастрация).
Депривация на андроген в почти всички форми води до инволюция на простатата, понижаване на нивата на PSA, апоптоза на простатния карцином и епителните клетки, както и клиничен отговор при пациенти с рак на простатата.
Резултатите от две мащабни проучвания, използващи химиопревенция с инхибитори на 5-алфа-редуктаза показват, че интрапростатните андрогени модулират риска от рак на простатата. И в двете проучвания е идентифицирано редуциране на цялостния риск от простатен карцином, въпреки че с повишен риск от високостепенно заболяване.
Екологични проучвания са установили корелация между серумните нива на тестостерон, по-специално DHT, и цялостния риск от рак на простатата сред афроамерикански, бели и японски мъже. Въпреки това, данните от проспективни проучвания за асоциацията между серумните концентрации на половите хормони, включително андрогени и естрогени, не подкрепя пряка връзка.

Хранителни навици

Доказателствата за асоциация на някои хранителни фактори и навици с рака на простатата са все още колебливи. Червеното месо и преработеното месо също имат малък ефект според проучванията. По-голямата консумация на месо се свързва с по-висок риск в някои изследвания. Ниски нива на витамин Д могат да увеличат риска от развитие на рак на простатата.

Анализ на десет кохортни проучвания стига до заключението, че мъжете с най-висок прием на млечни продукти са по-склонни да развият простатен карцином в сравнение с мъжете с най-нисък прием. Приемът на млечни продукти и калций може да бъде свързан с повишен риск от рак на простатата въпреки че увеличението може да бъде малко.

Правилната употреба на мултивитамини не е свързана с риск от ранен или локализиран рак на простатата. Въпреки това, голямо проучване е установило, че има статистически значимо повишение на риска от напреднал и фатален простатен карцином сред мъже с прекомерна употреба на мултивитамини.

Данни от много проучвания показват връзка между хранителните мазнини и риска от рак на простатата, въпреки че проучванията не са стигнали еднакво до това заключение. При преглед на публикуваните изследвания за връзката между хранителните мазнини и риска от рак на простатата, приблизително половината от тях установяват повишен риск с повишено количество мазнини в храната, а половината не са открили връзка. Според изследванията мазнините от животински произход са свързани с най-голям риск.

Обяснението за тази възможна връзка между рака на простатата и мазнините в храната не е известно. Предложени са няколко хипотези, включително:

Мазнините в храната могат да увеличат серумните нива на андроген, което води до повишаване на риска от простатен карцином. Тази хипотеза се подкрепя от наблюдения от Южна Африка и Съединените щати, при които промените в хранителния прием на мазнини променя пикочните и серумните нива на андрогени.
Някои видове на мастни киселини или техните метаболити могат да инициират или са подпомогнат развитието на рака на простатата. Доказателствата за тази хипотеза са противоречиви, но едно изследване показва, че линолова киселина (омега-6 полиненаситени мастни киселини) може да стимулира простатните ракови клетки, докато омега-3 мастните киселини инхибират клетъчния растеж.
Наблюдения, направени при бременни плъхове с мъжко потомство, които са хранени с богата на мазнини храна, показват, че мъжкото потомство ще развие по-голяма честота на рак на простатата, отколкото животни, чиито майки са хранени с продукти с ниско съдържание на мазнини.

Затлъстяване

Повечето проучвания не са установили, че наднорменото тегло е свързано с по-висок риск от развитие на рак на простатата като цяло. Някои проучвания показват, че мъжете със затлъстяване имат по-нисък риск от поява на нискостепенна (по-малко опасна) форма на заболяването, но по-висок риск от получаване на по-агресивен рак на простатата. Причините за това не са ясни.

Медицинска експозиция

Съществуват връзки между рака на простатата и някои медицински експозиции, като прием на някои лекарства, медицински процедури и медицински състояния.

Употреба на лекарства, понижаващи холестерола, известни като статини, могат да намалят риска от рак на простатата.

Инфекция или възпаление на простатата (простатит) могат да увеличат риска от рак на простатата, докато друго проучване показва, че инфекция може да помогне за предотвратяване на рак на простатата чрез увеличаване на кръвта към областта. По-специално, инфекция с полово предавани инфекции хламидии, гонорея, сифилис изглежда, че увеличава риска.

Съществува връзка между вазектомията и рака на простатата, но са необходими повече изследвания, за да се определи дали това е причинно-следствена връзка. Някои по-стари проучвания предполагат, че мъжете, които са си направили вазектомия, особено тези на възраст под 35 години по време на процедурата, могат да имат леко повишен риск от рак на простатата. Но най-скорошните проучвания не са установили повишен риск сред мъжете, които са имали тази операция. Страхът на повишен риск от рак на простатата не трябва да бъде причина да се избегне вазектомия.

 Сексуалност

Няколко проучвания са показали, че наличие на много сексуални партньори или започване на сексуалната активност в по-ранна възраст значително увеличава риска от рак на простатата. Тази корелация предполага, че сексуално-трансмисивна инфекция може да доведе до някои случаи на простатен карцином, но много изследвания са се опитали безуспешно да намерят такава връзка, особено когато са изследвали пациентите за полово-предавана инфекция непосредствено преди или след поставяне на диагнозата рак на простатата. Проучвания, изследващи за полово-предавани инфекции десетилетие или повече преди поставяне на диагнозата рак на простатата, намират значителна връзка между простатния карцином и различните сексуално-трансмисивни инфекции (HPV-16, HPV-18 и HSV-2). Тези данни се обясняват с дълъг латентен период между появата на инфекцията и рака на простатата.

Тютюнопушене

Повечето изследвания не са намерили връзка между тютюнопушенето и риска от развитие на рак на простатата. Но някои скорошни изследвания свързват пушенето с възможно леко повишение на риска от смърт от рак на простатата, но това е нова находка, която ще трябва да бъде потвърдена от други проучвания.

Лечението на рака на простатата много зависи от стадия на заболяването. То е сложен и комплексен процес, който изисква много внимателна и прецизна преценка на състоянието на всеки отделен пациент.

Съществуват много лечебни подходи, като оперативно лечение, радиологично лечение, лекарствено лечение, които ще опишем по-подробно. Всеки от тях има положителни и отрицателни страни, усложнения и недостатъци. Лечението може да се комбинира или да се започне с един от методите, като после бъде сменено лечението с друг метод. Новите способи за терапия дават все по-голям шанс за успех при това значимо заболяване.

Независимо от метода, преди да се започне каквото и да е лечение, е препоръчително пълното изясняване на стадия на заболяването, като се направят необходимите за това изследвания, като костна сцинтиграфия, компютър-томографско изследване, рентгенови изследвания, ехографии, магнитен резонанс и други, защото диагнозата рак на простатата невинаги означава лечение и още по-малко операция.

Изчакване и активно наблюдение

Ракът на простатата има много бавно развитие. При част от болните той не се проявява клинично до края на живота им и не е причина за смъртен изход от заболяването. Обикновено това са болните с диагностициран тумор в ранен стадий и с неголяма злокачественост (добре диференциран). Провеждани са проучвания, които показват, че 10-годишната преживяемост при пациенти с нисък Gleason Score е 87 %, “лекувани” само с активно наблюдение. Това ни дава основание в редки случаи, при избрани пациенти, да предложим изчаквателно поведение или т.нар. активно наблюдение. Най-често това са млади пациенти в много ранен стадий, които се страхуват от евентуалните усложнения на радикалното лечение и при които то може да се отложи, или при пациенти с тежки придружаващи заболявания и на възраст над 80 години.

Модерните диагностични методи и стриктното наблюдение дават възможност при активиране на заболяването незабавно да се пристъпи към лечение, без това да окаже съществено влияние на резултатността.

Оперативно лечение

Оперативното лечение на рака на простатата може да бъде радикално (тотално премахване на простатата и процеса) или палиативно (ограничаване на процеса, но без да го премахва).

Показанията за радикално и палиативно оперативно лечение на простатния карцином са много актуален и спорен проблем в съвременната урология, тъй като няма единно становище за избора на лечение.

Някои от препоръките на Европейската асоциация по урология:

Доказването на костни или лимфни метастази е лош прогностичен признак и опитите за радикално лечение са много съмнителни.
Не се препоръчва радикално лечение при пациенти в стадий Т4 и/или N1 и/или M1.
Радикалното излекуване може да се постигне само чрез радикална простатектомия (премахване на простатата) или лъчетерапия.
Радикална простатектомия представлява операция, при която се премахва цялата простата, семенните мехурчета, като се отстраняват и съответните лимфни възли (лимфна дисекция).

Показанията за радикална простатектомия са:

Пациенти с очаквана преживяемост поне 10 години
Стадий на заболяването не по-висок T2N0M0, Sleason Score 2-7 и PSA < 20 ng/ml (без наличие на прорастване на тумора извън простатната жлеза и без наличие на далечни метастази)
Направените проучвания показват, че 5-годишната преживяемост без покачване на PSA след радикална простатектомия е 84 %, а 10-годишната преживяемост е 75 %.

Разбира се, тази оперативна интервенция, както всяка друга има и потенциални усложнения, като импотенция, лека или тежка инконтиненция (невъзможност за задържане на урината), уринарна фистула, постоперативна смъртност.

Радикалната простатектомия може да се извърши чрез класически (отворен) достъп или използвайки новия и много модерен “безкръвен” лапароскопски метод.

Лимфна дисекция представлява оперативен метод, с който се отстраняват тазовите лимфни възли. Обикновено тя се извършва като първи етап на радикалната простатектомия. Лимфните възли могат да бъдат отстранени и преди радикалната простатектомия чрез малка отворена операция или лапароскопски. Операцията се извършва както с диагностична цел, така и с лечебна.

Трансуретрална резекция на простатната жлеза (ТУРП) представлява хирургична методика, която се прилага в случаите с напреднало заболяване, когато има затруднения в отвеждането на урината от пикочния мехур и оплакванията прогресират въпреки проведеното консервативно лечение. С този метод не може да се постигне пълно отстраняване на тумора. При нея посредством специален уред с примка се прониква през уретрата, достига се до простатата и се премахват уголемените участъци от нея. Предимството на този метод се състои в липсата на разрез и възможността да се провежда в амбулаторни условия. Използва се често при доброкачествена хиперплазия на простатата.

Хирургичната кастрация или орхиектомия представлява процедура, при която по оперативен път се отстраняват двата тестиса или тяхното съдържание, с което се преустановява продукцията на мъжки полови хормони, които поддържат туморния растеж.

Лъчетерапия

При този метод се използва радиационно лъчение, посредством което се въздейства насочващо към тумора в простатната жлеза. Лъчението предизвиква преустановяване на клетъчното деление и растеж на туморните клетки. Клетъчни увреди се получават и в нормалните клетки, но те се възстановяват значително по-ефективно от туморните.

Лъчението може да се прилага посредством външен източник (външна радиотерапия) или чрез радиоактивни перли директно в тумора (вътрешна или брахитерапия).

Наред с оперативното лечение, лъчетерапията е утвърден метод за лечение на простатни тумори. Прилага се при болни в начални стадии на заболяването, когато туморът е органичен в простатната жлеза. Подходящи за това лечение са болни над 70 години, но и по-млади с придружаващи заболявания и отказващи оперативно лечение.

Лъчетерапията може да се използва и при локално напреднали тумори, излизащи извън простатната капсула, но в тези случаи тя трябва да се комбинира с хормонално лечение.

Случаите с рецидиви след проведено оперативно лечение също са подходящи за лъчетерапия.

Лъчетерапията на рака на простатата продължава обикновено около 4 седмици по няколко минути дневно. Страничните ефекти от това лечение са сравнително редки и се изразяват най-често в поява на лека диария, зачервяване на кожата в областта на половите органи, и рядко може да се достигне и до импотентност.

Хормонотерапия

Раковите клетки при карцинома на простатата се влияят от нивото на мъжките полови хормони (андрогени) при своя растеж и развитие. Понижаването на нивото на андрогените в организма довежда до намаляване на размера на тумора. Лечението с хормони се прилага в случаите, когато туморът излиза извън простатната капсула и обхваща околните тъкани или т.н. локално напреднал тумор, и в случаите, когато има разсейки на тумора в други органи или т.н. напреднал метастатичен тумор.

Целта на хормоналното лечение е да се ограничи и спре стимулиращият ефект върху растежа на туморната клетка на мъжкия полов хормон тестостерон, произвеждан основно от тестисите. За разлика от оперативното лечение и лъчетерапията, с хормоналното лечение не може да се постигне излекуване на рака на простатата, но може да се ограничи туморното развитие, да се подобри качеството на живот на болния и да се удължи продължителността на живота.

Преустановяване на стимулиращия ефект на мъжкия полов хормон тестостерон се постига по два основни начина - чрез хормонални препарати, или т.н. медикаментозна кастрация, и чрез хирургично отстраняване на тестисите. 

Възможностите за медикаментозна кастрация включват основно три варианта:

Инжектирането на медикаменти, които преустановяват продукцията на тестостерон - препарати от групата на т.н. LH-RH агонисти (Zoladex, Decapeptyl и Suprefact);
Лечение с антиандрогенни препарати, които блокират ефекта на тестостерона (Flutamide, Androcur и Casodex);
Лечение с естрогенни препарати (женски полови хормони), които преустановяват освобождаването на тестостерон (Honvan и Estramustin).
Наскоро започна прилагането на хормонотерапия с прекъсване (интермитентно). Този метод все още е в процес на клинични проучвания. Целта на това лечение е да забави превръщането на заболяването в хормонално нечувствително и да намали страничните ефекти. От друга страна се намалява и цената на лечението. Същността на метода е редуване на интервали на хормонално лечение с интервали без лечение. Определянето продължителността на отделните интервали става с помощта на периодични изследвания на туморния маркер PSA. Предварителните резултати от клиничните проучвания на този метод са обещаващи.

 Химиотерапия

При този метод в организма се вливат химически субстанции, които унищожават раковите клетки. Използва се в случаите, когато ракът на простатата вече е метастазирал извън нея.

Множество клинични проучвания доказаха слабата ефективност от приложението на различни цитостатици за лечението на простатния рак. Лечебният ефект се движи в границите на 8-10 %. По-добри резултати е показало приложението на препарата Mitoxantron с повлияване в 22 % до 38 % от случаите.

Напредък в опитите за подобряване на резултатите от химиотерапията е комбинираното химиохормонално лечение. Комбинираното лечение включва приложението на препарата Estramustin с различни цитостатици Vinblastine, Etoposide, Paclitaxel, Tranxene.

 

Pin It
Pin It

Диагнозата макулна дегенерация става все по-честа поради по-голямата информираност и самокритичност на пациентите, по-лесния достъп до специалисти, значителните подобрения в методите на диагностика и лечение на това заболяване. Освен това, цялостното състаряване на населението води до експоненциално увеличаване на процента от населението в риск от развитие на макулна дегенерация.

Макулната дегенерация, наричана още сенилна макулна дегенрация, представлява състояние, което се характеризира с настъпване на дегенеративни увреждания на макулата, водещи до замъглено виждане или загуба на зрение в центъра на зрителното поле.

Ретината представлява вътрешната обвивка на окото и е съставена от рецептори и нерви, които събират и предават светлинните сигнали от окото към оптичния нерв, откъдето достигат до мозъка, за да бъдат обработени и да се получи информация за зрителния обект. Макулата представлява централната част на ретината и е отговорна за детайлното и цветното зрение - зрението, което използваме за четене, писане, разпознаване на лица и други. Макулата представлява високоспециализирана част от нервната система и окото, в която фоторецепторите, които реагират на светлинните сигнали, и невроните, които интерпретират и предават тези сигнали, са много гъсто разположени и прецизно организирани. Макулата е отговорна за зрителната острота както при хората, така и при животните.

Сенилната макулна дегенрация е водеща причина за слепота при индивидите на възраст над 55 години в САЩ. Сенилната макулна дегенерация засяга повече от 1,75 милиона в САЩ. Отчитайки бързото състаряване на населението в САЩ, очаква се това число да нарастне до около 3 милиона до 2020. Тъй като продължителността на живота продължава да се увеличава, сенилната дегенерация на макулата се превръща в здравословен проблем със социално значение.

Съществуват два основни типа сенилна макулна дегенерация - ексудативна и неексудативна форма. Повече от 90 % от пациентите, диагностицирани със сенилна макулна дегенерация, имат неексудативна (суха) макулна дегенрация. Неексудативната макулна дегенерация обикновено се свързва с много по-бавна (за десетилетия) прогресивна загуба на зрение, за разлика от ексудативната макулна дегенерация, при която загубата на зрение се развива бързо (за няколко месеца). Въпреки това, пациенти с неексудативна макулна дегенрация в напреднал стадий могат да имат толкова тежки зрителни нарушения, като тези с ексудативна макулна дегенерация.

Сенилната макулна дегенерация обикновено се развива след 50-годишна възраст. Заболяването често е двустранно и пациентите често съобщават за роднини и близки с подобни зрителни смущения.

Точната етиология или причина за възникване на сенилната макулна дегенерация не е напълно известна. Счита се, че оксидативният стрес играе основна роля в развитието на заболяването поради комбинираното излагане на ретината на светлина и кислород. Освен това, макулната дегенерация днес се възприема като генетично унаследено заболяване с късно начало.

Различни проучвания на генетичните особености на заболяването установиха наличие на 3 специфични гени, чиито вариации обуславят риска от развитие на макулна дегенерация:

генът на комплементен фактор Н - CFH (хромозома 1);
генът за комплементен фактор В и генът за комплементен фактор С2 (хромозома 6)
LOC-ген (хромозома 10).
Освен генетична предразположеност, съществуват и някои рискови фактори, които повишават риска от развитие на заболяването. Такива са:

възраст - вероятността от развитие на дегенерация на макулата се увеличава с напредването на възрастта;
пигментация - макулната дегенерация е по-често срещана сред бялото население, отколкото сред цветнокожите;
цвят на ириса - подобно на цвета на кожата, индивиди с по-светло оцветяване на ириса са с по-висок риск от развитие на заболяването;
пол - жените са малко по-често засегнати от макулна дегенерация;
тютюнопушене - тютюнопушенето представлява рисков фактор за развитие както на неексудативна, така и на ексудативна макулна дегенерация;
затлъстяване и метаболитен синдром;
сънна апнея - сънната апнея може да бъде независим от затлъстяването рисков фактор за развитие на макулна дегенерация;
експозиция на слънце - индивиди с професии или хобита, които се практикуват на открито, или тези, живеещи близо до екватора и на големи височини, са изложени на по-голям риск;
високи нива на миопия (късогледство) се свързват със сенилна макулна дегенерация или подобно състояние, наречено миопична дегенерация.

Патогенезата на сенилната макулна дегенерация не е добре позната, въпреки че съществуват различни теории, обясняващи възникването на макулното увреждане, включително такива за оксидативен стрес, митохондриална дисфункция и възпалителни процеси.

Нарушеното равновесие между продукцията на увредени клетъчни компоненти и деградация води до натрупване на отпадни продукти (детрити), като например интрацелуларен липофусцин и екстрацелуларна друза. Настъпващата атрофия е разграничена чрез области на изтъняване на ретиналния пигментен епител или депигментация, които предшестват географската атрофия в ранните стадии на заболяването. В напредналите стадии на сенилната макулна дегенерация, атрофия на ретиналния пигментен епител и / или образуване на нови кръвоносни съдове (неоваскуларизация) водят до загиване на фоторецепторите и загуба на централното виждане.

При неоксидативната макулна дегенерация клетъчните отпадъци, наречени друзи, се натрупват между ретината и хороидеята, предизвиквайки атрофия и скарификация на ретината. При ексудативната форма на заболяването, която е с по-тежко протичане, кръвоносни съдове се образуват от хороидеята (неоваскуларизация) зад ретината, която може да доведе до изтичане на ексудат или да предизвика кръвоизлив.

Различните проучвания доказват наличие на семейство имунни медиатори, които допринасят за образуване на друзи. Комплементен фактор Н (CFH) е важен инхибитор на тази възпалителна каскада, като при него се наблюдава свързан с появата на заболяването генен полиморфизъм.

Пациенти, страдащи от сенилна макулна дегенерация, обикновено имат фамилна анамнеза за понижаване на зрението в късните години от живота. Те често съобщават симптоми, като затруднения в нощното виждане и при промяна на осветлението. Пациентите съобщават и за нарушаване на зрителната острота, което усещат най-вече при четене.

Обикновено, пациентите с макулна дегенерация съобщават за флуктуация в зрителната острота - редуване на дни с отслабено зрение и такива, в които усещат подобрение. Освен затрудненото четене, пациентите могат да съобщават и за затруднено разпознаване на лица. Метоморфопсия (неправилно разпознаване формите на наблюдаваните обекти) не е често срещана, но може да бъде докладвана от някои пациенти с прогресиране на заболяването.

Макулната дегенерация сама по себе си не може да доведе до пълна слепота. Следователно, много малко хора със зрително увреждане вследствие на това заболяване са напълно слепи. В повечето случаи се наблюдава някакво остатъчно зрение, основно периферно. Площта на макулата е само 2,1 % от тази на ретината, и оставащите 97,9 % (периферното поле) остават незасегнати от заболяването. Въпреки че макулата покрива толкова малка част от зрителното поле обаче, почти половината от зрителния кортекс се използва за преработване на информацията, постъпваща от макулата. Загубата на централно зрение уврежда в голяма степен зрителната функция.

Тук можете да прочетете още информация за признаците и симптомите при макулна дегенерация:

Замъглено зрение с двете очи
Нарушения в макулата
Постепенна загуба на зрението с двете очи
Нарушено зрение
Скотома

Въпреки че не е известен напълно ефикасен метод за лечение на сенилна макулна дегенерация, има няколко стъпки, които могат да бъдат предприети за понижаване на риска от развитие на заболяването и последващата загуба на зрение.

По-долу са изложени 11 стъпки, които могат да бъдат предприети за превенция на макулната дегенерация:

1. Прекратяване на тютюнопушенето.

2. Консумация на тъмнозелени листни зеленчуци, като суров спанак.

3. Прием на балансирани мултивитаминови / мултиминерални добавки.

4. Ако вече сте засегнати от макулна дегенерация, Вашият лекар може да Ви препоръча различни витаминови и минерални формули за подобряване на зрението.

5. Консумация на риба или прием на хранителни добавки с рибено масло.

6. Редовни физически упражнения за поддържане на здравословно телесно тегло.

7. Ежедневна консумация на плодове и ядки.

8. Ограничаване приема на рафинирани захари.

9. Поддържане на адекватни стойности на кръвното налягане и холестерол.

10. Носене на слънчеви очила за предотвратяване увреждане от УВ-лъчи и синя светлина, които могат да причинят увреждане на ретината.

11. Осъществяване на редовни очни прегледи.

Прекратяване на тютюнопушенето

Първата стъпка в превенцията на макулната дегенерация е прекратяване на тютюнопушенето.

Пушачите са изложени на 4 пъти по-голям риск от развитие на макулна дегенерация в сравнение с непушачите, твърдят група експерти от университета в Манчестър според доклад, публикуван в Британския медицински журнал. Във Великобритания около 53 900 души на възраст над 69 години страдат от сенилна макулна дегенерация вследствие на тютюнопушене. От тази бройка, 17 900 са с почти пълна слепота.

Друго проучване от очни клиники в Масачузетс показва, че настоящи и бивши пушачи имат 1,9 и 1,7 по-висок риск, респективно, от развитие на сенилна макулна дегенерация в сравнение с непушачи.

Консумация на голямо количество зелени зеленчуци

Консумацията на голямо количество тъмнозелени листни зеленчуци може да спомогне за предотвратяване развитие на макулна дегенерация.

Проучване, проведено в Масачузетс, показва, че хора, които консумират повече зеленчуци, богати на каротиноиди (лутеин и зеаксантин), имат 43% по-нисък риск от развитие на сенилна макулна дегенерация в сравнение с тези, които консумират най-малко количество от тези растения.

Растенията, богати на каротиноиди, са тъмнозелени листни зеленчуци, като спанак, алабаш и зеле. Изследователите заключили, че консумацията на такива храни може да допринесе за понижаване риска от развитие на напреднала или ексудативна сенилна макулна дегенерация - най-увреждащата зрението форма на макулна дегенерация сред възрастното население.

Прием на мултивитамини и минерали

Приемът на мултивитамини и минерали може значително да подобри цялостното състояние както на организма, така и на окото. Особено за някои възрастни индивиди, приемът на всички необходими хранителни компоненти единствено чрез храненето може да бъде доста трудно. Тук влизат в съображение различни хранителни добавки, богати на витамини и минерали.

Две големи клинични проучвания, спонсорирани от Националния очен институт в САЩ, показват, че някои хранителни добавки могат да забавят прогресията на сенилната макулна дегенерация сред хората в ранните или междинни етапи на макулна дегенерация.

Антиоксидантната витаминова формула използвана в първото проучване AREDS1 съдържала следните съставки: витамин С (500 мг), витамин Е (400 IU), бета каротин (15 мг), цинк / цинков оксид (80 мг), мед / меден оксид (2 мг).

Резултатите от AREDS1, публикувани през 2001 година, разкриват, че пациенти, изложени на голям риск от прогресивна сенилна макулна дегенерация и които са приемали ежедневно хранителната добавка с антиоксидантната формула, са постигнали до 25 % понижаване на риска от прогресия на макулната им дегенерация към следващия стадий (в сравнение със степента на макулната дегенерация при започване на проучването), в сравнение с контроли, които ежедневно са приемали плацебо таблетка.

Трябва също да бъде отбелязано, че сред пациентите в проучването, които не са имали макулна дегенерация или такива с много ранни стадии на заболяването, добавката не довела до значими ползи. Тъй като протективните ефекти на антиоксидантната формула, използвана в проучването AREDS1, са били доказани сред пациенти с висок риск, добавки с подобно съдържание се препоръчват именно при такива пациенти. Някои производители добавят към изброените по-горе компоненти още лутеин, зеаксантин и / или омега-3 мастни киселини.

След позитивните резултати от първото проучване Националния очен институт в САЩ започва второ такова през 2006, наречено AREDS2. Целта на проучването е да се установи дали антиоксидантната формула може да бъде подобрена и да бъдат открити други ползи.

AREDS2 представлява 5-годишно проучване, включващо 4000 участници, които са били с различни стадии на макулна дегенерация по време на започване на проучването, което оценява ефекта от прибавянето на лутеин (10 мг) и зеаксантин (2 мг) и / или омега-3 мастни киселини към оригиналната AREDS формула. Тези съставки са били подбрани, тъй като са се оказали с полезни ефекти за очите по време на други проучвания. Изследователите в AREDS2 също изследвали ефекта от отстраняване на бета каротин и понижаване дозата на цинка в оригиналната формула.

Резултатите от AREDS2 бяха публикувани през 2013 г. Изводите от проучването бяха, че участниците, които са приемали модифицираната формула на AREDS с лутеин и зеаксантин, имали 10 до 25% редукция на риска на прогресиране на сенилната макулна дегенерация. Тези участници, които консумирали най-малко количество храни, съдържащи каротеноиди, имали най-голяма полза от добавката.

Заключение, което се оказало изненадващо и за самите изследователи, било, че добавянето на омега-3 мастни киселини към AREDS формулата не понижило значително риска от прогресията на макулната дегенерация.

Изследователите заключили, че прибавянето на лутеин и зеаксантин към оригиналната AREDS формула и премахването на бета-каротин от добавката увеличава неговата безопасност и ефективност в превенцията на прогресията на макулната дегенерация сред индивиди в повишен риск от загуба на зрение.

Консумация на повече риба

Някои изследвания доказват, че консумацията на по-голямо количество риба спомага в превенцията на макулна дегенерация.

Проучване, проведено в Масачузетс, показва, че възрастни мъже с по-голяма консумация (повече от две порции седмично) на риба имали 45 % по-малък риск от развитие на сенилна макулна дегенерация в сравнение с тези, които консумирали по-малко количество (по-малко от 1 порция седмично).

Brian Chua и колеги в университета в Сидни демонстрирали подобни открития. Те изследвали 2900 души на възраст над 49 години. Участниците, които консумирали риба поне веднъж седмично, имали 40 % по-малък риск от развитие на макулна дегенерация в сравнение с тези, които консумирали риба по-рядко от веднъж месечно или въобще не консумирали.

Редовни упражнения и поддържане на здравословно телесно тегло

Редовните упражнения понижават риска от макулна дегенерация, според проучване публикувано в Британския журнал по офталмология. В това проучване 4000 души на възраст 43 до 86 години били мониторирани за период от 15 години. След като са взети предвид рискови фактори, като тегло, нива на холестерол и възраст, изследователите установили, че индивиди, които водели активен начин на живот имали 70 % по-нисък риск от развитите на макулна дегенерация по време на проучването. За да бъдат зачислени в активната група, участниците трябвало да ходят поне 2 мили дневно, три пъти седмично.

 Консумация на плодове и ядки ежедневно

Консумацията на плодове и ядки могат да помогнат за понижаване риска от макулна дегенерация.

В едно проучване през 2004, проведено от Харвардското медицинско училище, показва, че участници, които консумирали 3 или повече порции плодове дневно имали значително по-нисък риск от развитие на ексудативна ("мокра") или напреднала сенилна макулна дегенерация. Друго проучване, проведено в Масачузетс демонстрира, че консумацията на ядки помогнала за забавяне прогресията на ранна или интермидиерна макулна дегенерация към по-напреднали стадии.

Понижаване на консумацията на рафинирани въглехидрати

Хранителни режими, богати на рафинирани въглехидрати, увеличават риска от развитие на сенилна макулна дегенерация. Това е било потвърдено в едно проучване, публикувано в Американския журнал по клинично хранене. Високо рафинираните храни имат висок гликемичен индекс, причинявайки бързо увеличаване на кръвната захар и освобождаване на инсулин. Примери за храни, съдържащи рафинирани захари, са бял хляб, бели картофи, понички, сладкарски изделия, шоколад и други.

Понижаване на консумацията на рафинирани въглехидрати намалява риска от развитие на макулна дегенерация. Храни с нисък гликемичен индекс са повечето плодове, кафяв ориз, многозърнест и пълнозърнест хляб, ябълков сок, морковен сок и други.

Контрол на кръвното налягане и нивата на холестерол

Съществуват доказателства, които показват, че контролът на нивата на холестерол може да има превантивна функция спрямо възникването на макулна дегенерация. Холестеролът представлява мастна субстанция, която може да се натрупа в кръвоносните съдове, нарушавайки кръвния ток, необходим за поддържане на здравословно кръвоснабдяване на кръвоносните тъкани.

Също така, контролът на кръвното налягане може да играе важна роля в превенцията на макулна дегенерация. Големи проучвания, включително Фрамингамското проучване, показват значителна връзка между високото кръвно налягане и развитието на напреднали, потенциално напълно увреждащи зрението форми на макулна дегенерация.

Носене на слънчеви очила на открито за предпазване от УВ-лъчи и синя светлина

Големите проучвания не установяват ясно, че прекалената експозиция на директна слънчева светлина може да бъде пряка причина за възникване на макулна дегенерация. Но някои изследвания са показали, че съществува взаимовръзка между макулната дегенерация и кумулативното очно увреждане от експозицията на ултравиолетова светлина и "синя" светлина.

Например, скорошно проучване открило, че хора, които консумират прекалено малко антиоксиданти в комбинация със свръхекспозиция на синя светлина, са изложени на четири пъти по-голям риск от развитие на напреднала или ексудативна сенилна макулна дегенерация. Поради тази причина носенето на слънчеви очила за защита срещу УВ-лъчи или "синя" светлина е силно препоръчително.

Осъществяване на редовни очни прегледи

Американската академия по офталмология препоръчва очни прегледи след дилатация на зеницата поне на всеки 2 или 3 години, ако сте на възраст между 45 и 60 години, и ежегодно след 60 годишна възраст.

 

Pin It

Здравни проблеми

Акне
Алергия
Алкохолизъм
Анална фисура
Анемия
Апендицит
Астма
Атеросклероза
Атрофия
Безплодие
Болест на Паркинсон
Бронхит
Бременност
Вагинално течение
Варицела
Високо кръвно
Висок холестерол
Витилиго
Въшки
Глаукома
Грип
Гъбички
Далекогледство
Депресия
Диабет
Детски хемангиоми
Дребна шарка
Ендометриоза
Еректилна дисфункция
Запек
Затлъстяване
Защита от насекоми
Зъбен камък
Избелване на зъби
Инсулт
Инфаркт
Инконтиненция на урина
Камъни в бъбреците
Кариес
Катаракта
Колики
Кога да потърсим лекар при грип?
Косопад
Контрацепция
Късогледство
Кървене на венците
Макулна дегенерация
Мигрена
Менопауза
Миома
Остеопороза
Псориазис
Проблеми с еякулацията
Проблеми с мъдреците
Панкреатит
Разширени вени
Рахит
Рак на гърдата
Рак на гърдата
Разстройство
Рак на простатата
Сърдечна недостатъчност
СИНДРОМ НА СУХОТО ОКО
Синдром на сухото око
Синузит
Спортен травматизъм
Скарлатина
Сърдечни аритмии
Синдром на поликистозните яйчници
Сексуални проблеми
СПИН
Сърдечни клапни пороци
Устна хигиена
Хламидиална инфекция на гениталиите
Хемороиди
Хепатит
Херния
Хронична обструктивна белодробна болест (ХОББ)
Целулит
Цистит
Човешки папилома вирус (HPV)
ЧОВЕШКИЯТ ПАПИЛОМА ВИРУС (HPV)
Язва

Безплатна доставка за поръчки на стойност над 49 лв.

Доставка за Пловдив за поръчки под 39 лв. - 2.99 лв. - до адрес.

Поръчка по телефона:

Поръчки по телефона може да правите само от Понеделник до Петък 9-18 часа.

Изберете продуктите които желаете да закупите и ни се обадете на телефони: 0885881076.

Наш служител ще запише поръчката Ви.

Следвайте ни във Facebook!

Интересни публикации

Абонирайте се за новини и промоции!
bg Bulgarian af Afrikaans sq Albanian ar Arabic hy Armenian az Azerbaijani eu Basque be Belarusian ca Catalan zh-CN Chinese (Simplified) zh-TW Chinese (Traditional) hr Croatian cs Czech da Danish nl Dutch en English et Estonian tl Filipino fi Finnish fr French gl Galician ka Georgian de German el Greek ht Haitian Creole iw Hebrew hi Hindi hu Hungarian is Icelandic id Indonesian ga Irish it Italian ja Japanese ko Korean lv Latvian lt Lithuanian mk Macedonian ms Malay mt Maltese no Norwegian fa Persian pl Polish pt Portuguese ro Romanian ru Russian sr Serbian sk Slovak sl Slovenian es Spanish sw Swahili sv Swedish th Thai tr Turkish uk Ukrainian ur Urdu vi Vietnamese cy Welsh yi Yiddish
Google translate  

Търсене по зона на тялото